Той се наведе, за да погледне. Да, влакът най-сетне се задаваше. Преди да успее да се изправи, Поаро внезапно почувства целенасочен удар отзад в кръста. Беше нанесен с такъв замах и бе толкова неочакван, че го завари напълно неподготвен. Щеше да се намери върху релсите под приближаващия се влак, ако някакъв мъж не го беше хванал в последния момент и не го бе издърпал назад.
— Какво ви стана? — попита той. Беше едър сержант от армията. — Да не сте полудели? Човече, та вие почти отивахте под колелата на влака!
— Благодаря ви, хиляди благодарности.
Тълпата вече се беше раздвижила около тях, едни се качваха, други слизаха от влака.
— Добре ли сте сега? Ще ви помогна да влезете.
Потресен, Поаро притихна на седалката си.
Излишно бе да си казва „бях блъснат“, тъй като наистина беше блъснат. До тази вечер той съзнателно бе твърде предпазлив и непрекъснато нащрек за евентуална опасност. Но след разговора си със Спенс и след добродушното му подпитване дали някой не се е опитвал да го убие, неразумно бе сметнал евентуалната опасност за приключена или за малко вероятна.
Каква огромна грешка бе допуснал! Един от разговорите, които бе провел в Бродхини, бе постигнал резултат. Някой се страхуваше. Някой се мъчеше да сложи край на едно опасно възобновяване на вече приключилото дело.
Поаро се обади на Спенс от телефонната кабина на гарата в Бродхини.
— Вие ли сте, mon ami? Чуйте ме, моля ви. Имам новини за вас. Чудесни новини! Някой се опита да ме убие…
Поаро с наслаждение изслуша пороя от думи и възклицания.
— Не, не съм ранен. Но не бях далеч от смъртта… Да, под колелата на влака. Не, не видях кой беше. Но искам да ви уверя, приятелю мой, че сега вече знаем, че сме на правилен път.
Дванайсета глава
I.
Човекът, който проверяваше електромера, прекарваше времето си в компанията на старшия прислужник на Гай Карпентър, който го наблюдаваше.
— Електричеството ще се отчита вече по съвсем нов начин — обясняваше електротехникът.
Старшият прислужник скептично отбеляза:
— Искате да кажете, че ще поскъпне както всяко друго нещо, така ли?
— Зависи. Справедливи дялове за всеки, това казвам аз. Бяхте ли на събранието в Килчестър снощи?
— Не.
— Казват, че шефът ви, господин Карпентър, говорил много добре. Мислите ли, че ще го изберат?
— Миналия път съвсем малко не му достигна.
— Да. Имаше към сто двайсет и пет гласа повече, нали така? Вие ли го карате на тези събрания или той сам отива с колата?
— Обикновено той сам шофира. Обича да кара автомобил. Има „Ролс-Бентли“.
— А госпожа Карпентър шофира ли?
— Да, и то доста бързо според мен.
— Както обикновено карат жените. И тя ли беше на събранието снощи? Или тя не се интересува от политика?
Главният прислужник се ухили.
— Във всеки случай дава вид, че се интересува. Обаче не е останала до края. Получила главоболие или нещо такова и напуснала по средата на речта.
— А-а! — Електротехникът се втренчи в електрическите кабели. — Почти е готово — отбеляза той, после зададе още няколко несвързани с темата въпроси, като събираше инструментите си и се приготвяше да си тръгне.
Той живо се отправи надолу по пътя, но се спря зад ъгъла и отбеляза в бележника си:
Карпентър е карал сам миналата нощ. Прибрал се е вкъщи в десет и половина (приблизително). През това време е могъл да бъде и на централната гара в Килчестър. Госпожа Карпентър напуснала рано събранието, прибрала се едва 10 минути преди мъжа си. Казала, че си е дошла с влака.
Това бе втората бележка в тефтерчето на електротехника. Първата гласеше:
Доктор Рендъл — извикан при пациент миналата нощ. Посока към Килчестър. По времето, което ни интересува, е могъл да бъде на централната гара в Килчестър. Госпожа Рендъл цяла вечер сама в къщата(?). След като изпила кафето си, госпожа Скот, домоуправителката, не я видяла повече през тази нощ. Госпожа Рендъл има малък автомобил.
II.
В Лабърнъмс общата работа по книгата вървеше с пълна пара. Робин Апуърд каза напълно сериозно:
— Но вие виждате, нали, каква чудесна реплика е тази? И ако наистина уловим чувството на сексуалния антагонизъм между онзи тип и момичето, това ще внесе страхотно оживление!