Госпожа Оливър прокара пръсти през разрошената си от вятъра прошарена коса, като я разбърка още повече, сякаш бе разпиляна не от вятър, а от торнадо.
— Разбирате какво искам да кажа, скъпа Ариадни?
— О, положително разбирам какво искате да кажете — с посърнал вид отговори тя.
— Но най-важното за вас е да сте доволна от работата ни.
Само човек, склонен да се заблуждава, можеше в този момент да приеме госпожа Оливър за щастлива.
Робин весело продължи:
— Да вземем например този чудесен млад мъж, който се спуска с парашут…
Тя го прекъсна:
— Но той е на шейсет години.
— Не го виждам като такъв. Най-много на трийсет и пет години — и нито ден по-възрастен.
— Но аз от трийсет години пиша книги за него, а той беше поне на трийсет и пет в първата!
— Скъпа, ако той е на шейсет години, тогава напрежението между него и девойката — как й беше името? — Ингрид става невъзможно. Имам предвид, че това би го превърнало в противен старец.
— Определено.
— Ето, че и вие разбирате — той трябва да бъде на трийсет и пет години — заяви триумфално Робин.
— В такъв случай няма да бъде Свен Хиерсон. Просто го преправете на млад мъж — норвежец, участник в съпротивителното движение.
— Но, скъпа Ариадни, целият смисъл на пиесата е в Свен Хиерсон. Имате огромна читателска аудитория, която буквално го обожава и която ще се втурне да види именно Свен Хиерсон. Той е касов герой, скъпа!
— Но хората, които четат книгите ми, знаят що за човек е той! Вие можете да създадете съвършено нов герой — млад мъж от норвежкото съпротивително движение и просто да го наречете Свен Хиерсон.
— Ариадни, скъпа, вече ви обясних. Това не е книга, скъпа, а пиеса. На нас ни трябва нещо бляскаво! И ако съумеем да пресъздадем това напрежение, този антагонизъм между Свен Хиерсон и онази… как й беше името?… Карън… нали знаете, абсолютно противоположни и все пак ужасно силно привличащи се…
— Свен Хиерсон никога не го е било грижа за жените — отвърна писателката студено.
— Но не можете да го изкарате и хомосексуалист, скъпа. Поне не за тази пиеса. Това не са зелени дървета в някой залив или нещо подобно, а силни усещания, убийства и несравнимо забавление сред природата.
Споменаването на природата оказа своето въздействие.
— Мисля, че трябва да изляза навън — рязко каза госпожа Оливър. — Имам нужда от глътка въздух.
— Да ви придружа ли? — внимателно попита Робин.
— Не, предпочитам да бъда сама.
— Както желаете, скъпа. Може би сте права. Аз пък ще отида да разбия едно яйце за Мадре. Горката, тя се чувства малко изолирана, а обича вниманието. А вие ще си помислите за сцената в мазето, нали? Засега всичко върви чудесно! Пиесата ще има страхотен успех. Абсолютно съм уверен.
Госпожа Оливър въздъхна.
— Но най-важното е — продължи Робин — вие да сте доволна!
Хвърляйки му студен поглед, госпожа Оливър наметна своята впечатляваща военна пелерина, която си беше купила преди време от Италия, и се отправи към Бродхини.
Реши, че ще забрави тревогите си, и насочи мисълта си към разясняване на убийството. Еркюл Поаро имаше нужда от помощ. Тя щеше да хвърли един поглед на жителите на Бродхини, щеше да използва женската си интуиция, която никога не я бе лъгала, и щеше да посочи на Поаро убиеца. След това той трябваше само да събере необходимите доказателства.
Госпожа Оливър започна разследването си, като се спусна по хълма към пощата, за да си купи кило ябълки. Докато купуваше плодовете, се заприказва с госпожа Суийтимън.
След като стигнаха до взаимното убеждение, че е твърде топло за това време на годината, госпожа Оливър спомена, че е отседнала при госпожа Апуърд в Лабърнъмс.
— Да, зная — вие сте дамата от Лондон, дето пише книги за убийства, нали? Имам три от тях, издадени от „Пенгуин“.
Госпожа Оливър хвърли поглед към лавицата на издателство „Пенгуин“, която почти цялата бе затрупана с детски книжки.
— „Аферата на втората златна рибка“ — заразсъждава на глас. — Да, стана добра книга. В „Котката умря“ изкарах тръбата, с която издухват стъкло, дълга две педи вместо два метра. Смешно е една такава тръба да е толкова дълга, но от някакъв музей ми писаха за това. Понякога си мисля, че има хора, които четат книги единствено с надеждата да намерят грешки в тях. Как се казваше другата? А, да — „Смъртта на един дебютант“ — каква невъобразима каша стана в нея! Бях написала, че сулфоналът е разтворим във вода. А той не е, и цялата книга е абсурдна отначало докрай. Поне осем човека умират, преди Свен Хиерсон да бъде осенен от своето прозрение.