— Много са популярни — отбеляза събеседничката й, която не се трогна от такава необикновена самокритичност. — Няма да повярвате! Така и не съм прочела нито една от тях, не ми остава време за четене.
— И вие си имате убийство, нали? — попита госпожа Оливър.
— Да, стана миналия ноември. На една крачка оттук, така да се каже.
— Чух, че някакъв детектив е дошъл да разследва?
— А, имате предвид дребния джентълмен — чужденец, който е отседнал в Лонг Медоус? Той се отби при мен вчера и…
Госпожа Суийтимън не се доизказа, тъй като друга клиентка влезе да купи пощенски марки. Тя побърза към гишето.
— Добро утро, госпожице Хендерсън. Май е топло за сезона.
— Да, така е.
Госпожа Оливър внимателно се вгледа във високия гръб на момичето, което водеше куче на каишка.
— Няма начин цъфналите дървета да не измръзнат — заяви госпожа Суийтимън с мрачно задоволство. — Как е госпожа Уедърби?
— Добре, благодаря. Не излиза много. Напоследък духа неприятен източен вятър.
— Тази седмица в Килчестър дават страшно хубав филм, госпожица Хендерсън. Непременно трябва да го гледате.
— Мислех да отида снощи, но не успях.
— Следващата седмица ще дават филм с Бети Грейбъл. Марките от пет шилинга са се свършили. Ще ви свършат ли работа тези от два шилинга и шест пенса?
Когато момичето излезе, госпожа Оливър попита:
— Госпожа Уедърби е инвалид, нали?
— Поне така говорят — доста остро отвърна госпожа Суийтимън. — Слава богу, че ние не сме от тия, дето все им се иска да се излежават.
— Съгласна съм с вас — рече събеседничката й. — И аз й казвам на госпожа Апуърд, че ако направи усилие да използва краката си, ще е по-добре за нея самата.
Другата жена я погледна внимателно.
— Тя спокойно си ставала и ходела, така поне съм чувала.
— И сега ли?
Госпожа Оливър се замисли кой ли би могъл да бъде източникът на тази информация.
— Джанет? — наслуки каза тя.
— Джанет Грум доста мърмори — отвърна госпожа Суийтимън. — Нищо чудно — тя не е много млада и ревматизмът й жестоко я мъчи, когато задуха източният вятър. Само че на това онези ми ти дами му викат артрит и веднага се просват в инвалидни колички. Аз не мога да си позволя да ме болят краката. В днешно време тичат при доктора дори при лека настинка, само и само да оползотворят парите от здравната си осигуровка. Това, докторите, станаха много важни. А пък всъщност все не могат да ти помогнат, дори наистина да си болен.
— Права сте — каза госпожа Оливър.
Тя взе ябълките и тръгна да търси Дирдри Хендерсън. Не беше трудно, като се има предвид, че кучето й беше старо и дебело, вървеше бавно и се забавляваше лениво да изследва туфите трева, и приятните миризми наоколо.
„Кучетата — помисли си госпожа Оливър, винаги са били повод за запознанство.“
— Колко е мил! — възкликна тя.
Едрата млада жена с простовато лице я погледна със задоволство.
— Направо е очарователен — рече. — Нали така, Бен?
Бен вдигна глава, леко разтърси тялото си, прилично на кренвирш, направи инспекция с носа си на китка магарешки тръни, одобри ги и се зае да изразява одобрението си по познатия кучешки начин.
— Хапе ли? — попита госпожа Оливър. — Кучетата от тази порода често хапят.
— Да, ужасно хапе. Затова го държа на ремък.
— Така и предполагах.
Двете жени пообсъдиха още малко въпросното куче.
След това Дирдри Хендерсън някак прибързано каза:
— Вие сте… Вие сте Ариадни Оливър, нали?
— Да. Отседнала съм при семейство Апуърд.
— Зная. Робин ни каза, че ще пристигнете. Страшно харесвам книгите ви.
Госпожа Оливър както винаги се изчерви от неудобство.
— О! — промърмори тя и тягостно добави: — Много се радвам.
— Не съм ги чела всичките, защото ги получаваме от „Таймс Бук Клъб“, а майка ми не обича много криминални романи. Тя е болезнено чувствителна и тези истории я държат будна по цели нощи. Но аз ги обожавам.
— Имали сте истинско криминално приключение тук, нали така? — каза госпожа Оливър. — В коя къща бе извършено престъплението? В една от тези ли?