— Ей там, в онази.
Гласът на Дирдри Хендерсън звучеше доста сподавено.
Писателката погледна към дома на госпожа Макгинти. Входните стълби бяха окупирани от две несимпатични деца на семейство Кидъл, които ентусиазирано измъчваха една котка.
Щом госпожа Оливър се приближи, за да ги нахока, котката избяга, пускайки в употреба острите си нокти.
По-голямото дете, жестоко издрано, започна да вие.
— Така ти се пада! — каза госпожа Оливър и добави към Дирдри Хендерсън: — Къщата няма вид на място, където е било извършено убийство, нали?
— Не, наистина.
Двете жени бяха на едно мнение по този въпрос. Госпожа Оливър продължи:
— Възрастна прислужница, която е била ограбена, нали?
— От нейния наемател. Имала малко пари, държала ги под една дъска на пода.
— Разбирам.
Дирдри Хендерсън внезапно добави:
— Но може всъщност изобщо да не е бил той. Тук е дошъл някакъв смешен човечец — чужденец. Името му е Еркюл Поаро.
— Еркюл Поаро? О, да, познавам го.
— Наистина ли е детектив?
— Скъпа моя, той е невероятно известен и страхотно умен.
— Значи ще установи, че не го е извършил той.
— Кой?
— Ами… наемателят. Джеймс Бентли. От все сърце се надявам, че ще се отърве.
— Така ли? Защо?
— Защото не искам да му се случи нещо лошо. Не искам.
Госпожа Оливър я погледна с любопитство, сепната от разпалеността в гласа й.
— Познавахте ли го?
— Не — отвърна Дирдри. — Не го познавах. Но веднъж Бен си бе заклещил крака в капан и той ми помогна да го освободя. Поговорихме малко…
— Що за човек беше?
— Ужасно самотен. Майка му току-що бе починала. А той бе много привързан към нея.
— А вие към вашата? — попита госпожа Оливър.
— Да. Затова го и разбирах. Искам да кажа, че разбирах какво чувства. Майка ми си има само мен и аз — нея.
— Робин ми каза, че имате втори баща.
Дирдри отвърна горчиво:
— О, да, имам втори баща.
Госпожа Оливър подхвърли:
— Не е същото като да имаш истински баща. Помните ли баща си?
— Не, починал е преди да се родя. Мама се омъжила за господин Уедърби, когато съм била на четири години. Винаги… винаги съм го мразела. А и мама… — Тя направи пауза, преди да изрече: — Животът на мама винаги е бил много тъжен. Отникъде съчувствие или разбиране. Вторият ми баща е изключително коравосърдечен човек, жесток и студен.
Госпожа Оливър кимна и после промърмори:
— Този Джеймс Бентли изобщо не ми прилича на престъпник.
— Никога не съм предполагала, че полицията ще арестува него. Сигурна съм, че убиецът е някой скитник. Понякога по тези места се срещат ужасни просяци. Трябва да е бил някой от тях.
Писателката каза утешително:
— Може би Еркюл Поаро ще разбере истината.
— Да, може би…
Дирдри Хендерсън рязко се обърна и влезе в двора на Хънтърс Клоуз.
Госпожа Оливър се загледа след нея секунда-две, а после извади малък бележник от чантата си, където написа: „Не е Дирдри Хендерсън“ — и така надебели „не“-то, че моливът се счупи.
III.
По средата на пътя нагоре по хълма госпожа Оливър срещна Робин Апуърд, който вървеше надолу заедно с красива млада жена с платиненоруса коса.
Той ги запозна.
— Това е невероятната Ариадни Оливър, Ив — каза той. — Скъпа, нямам представа как го постига. Има толкова благочестив вид, нали? Никога няма да допуснеш, че си вади хляба от престъпления. А това е Ив Карпентър. Мъжът й ще бъде следващият член на парламента. Сегашният член, сър Джордж Картрайт, е направо изкукал, горкият стар човек. Крие се зад вратите, за да пресреща младите момичета.
— Робин, не бива да съчиняваш такива дебели лъжи. Ще дискредитираш партията.
— Е, защо трябва да ми пука? Това не е моята партия. Аз съм либерал. Това е единствената партия, в която е възможно да членуваш днес, наистина малка и с подбран състав и без никакви шансове да влезе в парламента. Обожавам изгубените каузи.
Той се обърна към госпожа Оливър:
— Ив ни кани на чашка тази вечер. Нещо като увеселение във ваша чест, Ариадни. Един вид среща с царицата на криминалните истории. Всички ние сме ужасно, ужасно въодушевени от вашето присъствие тук. Защо не направите Бродхини сцена на убийството в следващия ви роман?
— О, направете го, госпожо Оливър — обади се Ив Карпентър.