— Аз имах предвид какво се слага вътре в него.
— Имате предвид готвенето ми? — каза Морийн. — Мисля, че няма никакво значение какво яде човек.
Поаро тежко пое въздух.
— Или пък с какво се облича — продължи замислено жената. — Или какво прави. Не мисля, че нещата имат някакво значение.
Тя замълча за секунда-две. Очите й бяха потънали в алкохолна мъгла, загледани сякаш някъде много надалеч.
— Някаква жена писала до един от вестниците онзи ден — изрече тя внезапно. — Страшно глупаво писмо. Питаше кое е по-доброто — да дадеш детето си за осиновяване на някого, който да му осигури всичко — всичко — точно така се беше изразила — като е имала предвид добро образование, дрехи и подходяща среда — или да го задържиш, даже ако не можеш да му предоставиш тези неща. Според мен това е глупаво, толкова глупаво! Важното е да можеш да изхраниш детето си!
Впери поглед в празната си чаша.
— Зная отговора — каза. — Аз съм осиновено дете. Майка ми ме е дала на други хора и аз имам всичките тези предимства, както ги наричат. Но ме е боляло, винаги ме е боляло при мисълта, че не си желан, че майка ти те е оставила на чужди хора.
— Сигурно е било за ваше добро — обади се Поаро.
Очите й срещнаха неговите.
— Не мисля, че сте прав. Човек говори така само за да се оправдае. Всичко се свежда до това, че те могат, наистина могат и без мен… От това ме боли. Не бих се отказала от моите деца, ако ще и заради всичките тези предимства!
— Мисля, че имате известно право — каза госпожа Оливър.
— И аз съм съгласен с вас — добави Поаро.
— Тогава всичко е наред — весело възкликна Морийн. — За какво спорим тогава?
Робин, който се бе приближил откъм терасата, за да се присъедини към тях, попита:
— Да, за какво спорите?
— За осиновяване — отговори Морийн. — Не ми харесва да съм осиновена. А на вас?
— Е, много по-добре е, отколкото да си сирак, не мислите ли, скъпа? Трябва вече да си тръгваме, нали, Ариадни?
Всички гости си тръгнаха едновременно. Доктор Рендъл имаше задължения и трябваше да бърза. Всички заедно повървяха надолу по хълма, като весело бъбреха в особено приповдигнато настроение, предизвикано от изпитите коктейли.
Когато стигнаха градинската врата на Лабърнъмс, Робин настоя да влязат.
— Само да разкажем на Мадре за забавата. Горката, толкова й е досадно, че не може да ходи заради крака, който й погажда номера. Но тя мрази да бъде изолирана от събитията около нея.
Те весело нахълтаха в къщата и госпожа Апуърд изглеждаше доволна да ги види.
— Кой още беше там? — попита тя. — Семейство Уедърби?
— Не, госпожа Уедърби не се чувствала добре, а онова навъсено момиче Хендерсън не би дошло без нея.
— Тази Хендерсън има доста окаян вид, нали? — попита Шийла Рендъл.
— Направо патологичен случай — каза Робин.
— Работата е в майка й — прекъсна го Морийн. — Някои майки сякаш са готови да изядат децата си, не мислите ли?
Тя внезапно се изчерви, срещайки насмешливия поглед на госпожа Апуърд.
— Смяташ ли, че аз ще те изям, Робин? — попита госпожа Апуърд.
— Мадре! Разбира се, че не!
За да прикрие смущението си, Морийн започна да разказва различни случки с ирландските си хрътки. Разговорът се изпълни с подробности за кучешкия живот.
Госпожа Апуърд решително заяви:
— Никой не може да избяга от своята наследственост. Това важи както за кучетата, така и за хората.
Шийла Рендъл промърмори:
— Не мислите ли, че и средата е от значение?
Домакинята я сряза:
— Не, мила, не мисля. Обкръжението може да повлияе само външно, но заложбите са си заложби.
Еркюл Поаро с любопитство изгледа порозовялото лице на Шийла Рендъл. Тя изрече малко пресилено:
— Но това е жестоко, несправедливо.
Госпожа Апуърд отвърна:
— Животът е несправедлив.
В разговора се включи Джони Самърхейс:
— Съгласен съм с госпожа Апуърд. Наследствеността си казва думата. Винаги съм си го мислил.
Госпожа Оливър попита:
— Искате да кажете, че всичко се предава от поколение на поколение? До трето или четвърто коляно…
Морийн Самърхейс внезапно се намеси със своя сладък, тъничък гласец:
— Но, вярвам, не сте забравили какво е казано — „Бъди милостив към всички!“