Присъстващите я изгледаха малко смутени, вероятно поради сериозната нотка, която се бе прокраднала в разговора.
За разнообразие те насочиха вниманието си към Поаро.
— Разкажете ни нещо за госпожа Макгинти, мосю Поаро. Защо според вас не я е убил нейният скучен наемател?
— Нали знаете, че си говореше сам — рече Робин. — Често съм го срещал да се шляе по улиците. Казвам ви, наистина изглеждаше твърде странно.
— Трябва да имате все пак някаква причина, за да мислите, че той не е убиецът, мосю Поаро. Защо не ни кажете?
Той им се усмихна и засука мустака си.
— Ако не е той, тогава кой е убиецът?
— Да, наистина, кой?
Госпожа Апуърд сухо каза:
— Не притеснявайте човека. Той вероятно подозира някого от нас.
— Някого от нас ли? О-о-о!
В объркването, което настъпи, очите на Поаро срещнаха очите на госпожа Апуърд. Те бяха развеселени… и още нещо… предизвикателни?
— Той подозира един от нас! — Робин изглеждаше доволен. — А сега, Морийн, кажете ни — той си придаде надутостта на адвокат — къде бяхте през нощта на… коя нощ беше това?
— Нощта на двайсет и втори ноември — подсказа Поаро.
— Нощта на двайсет и втори ноември ли?
— Боже мой, не знам! — отвърна тя.
— Никой не може да помни какво е правил толкова отдавна — заяви госпожа Рендъл.
— Ами, аз мога — намеси се Робин. — Тази нощ говорех по радиото. Ходих в Колпорт, за да изнеса лекция на тема „Някои аспекти на театъра“. Между другото, надълго и нашироко говорих за прислужницата от пиесата на Голсуърти „Сребърната кутия“, а на следващия ден госпожа Макгинти беше убита и аз се питах дали прислужницата от пиесата прилича на нея.
— Точно така — внезапно се обади Шийла Рендъл. — Отлично си спомням думите ви, че майка ви трябвало да остане съвсем сама, защото това бил почивният ден на Джанет. Затова аз дойдох след вечеря да й правя компания. За съжаление тя не ме чу, когато позвъних на вратата.
— Нека помисля — каза госпожа Апуърд. — Но да, разбира се! Легнах си с главоболие, а представяте ли си, спалнята ми гледа към задната градина.
— А на следващия ден — продължи Шийла, — когато разбрах, че госпожа Макгинти е била убита, си помислих: „О! Може би в тъмното съм минала покрай убиеца!“, защото всички ние първо решихме, че този, който е влязъл с взлом в къщата, трябва да е бил някой просяк.
— А аз все още не мога да си спомня какво съм правила тогава — прекъсна я Морийн. — Но пък си спомням, че на другата сутрин хлебарят ми съобщи за случилото се: „Пречукаха старата госпожа Макгинти.“ А пък аз се чудех защо още не е дошла.
Жената потръпна.
— Всичко това е ужасно, нали? — каза.
Госпожа Апуърд продължи да наблюдава Поаро.
Той си помисли: „Тя е много интелигентна и безжалостна жена. И егоист. Каквото и да извърши, няма предразсъдъци и угризения на съвестта…“
В това време се обади един настоятелен и малко жаловит глас:
— Не разполагате ли с някакви улики, мосю Поаро?
Беше гласът на Шийла Рендъл. Издълженото смугло лице на Джони Самърхейс грейна въодушевено.
— Уликите — каза той. — Това именно харесвам в криминалните истории. Уликите са всичко за един детектив. Не можете ли да ни предоставите поне една улика, мосю Поаро?
Засмените им, умоляващи лица се обърнаха към него. За тях всичко бе игра (освен може би за един от тях). Но убийствата не са игра; убийствата са нещо опасно. При тях човек никога не знае как ще се обърнат нещата.
Поаро внезапно извади четири снимки от джоба си.
— Улики ли искате? — извика той. И с театрален жест ги хвърли на масата.
Всички се скупчиха около тях, надзъртаха един през друг и възклицаваха:
— Виж!
— Какви старомодни кокони!
— Само погледнете розите!
— Боже мой, ами тази шапка?
— Какво дете — плашило!
— Но кои са те?
— Не е ли смешна модата?
— Тази жена сигурно е била красива като млада.
— Защо тези снимки да са улики?
— Кои са тези?
Поаро бавно огледа лицата им. Не видя нещо по-различно от очакваното.
— Никого ли не разпознавате?
— Да разпознаваме ли?
— Ще се изразя по друг начин — никога ли преди това не сте виждали тези снимки? Госпожо Апуърд? Не ви ли говорят нещо?
Тя се поколеба.
— Мисля, че да…
— Коя от всички тях?
Показалецът й се спря върху детското очилато лице на Лили Гамбъл.