Поаро тъкмо пресичаше една градинска пътечка, потънал в мисли, когато един глас го стресна:
— Мосю Поаро.
Госпожа Рендъл се бе приближила толкова безшумно, че той не я бе чул. Беше много изнервен още от предния ден.
— Pardon, мадам. Стреснахте ме.
Тя се усмихна машинално. Ако той самият беше нервен, то госпожа Рендъл, помисли си Поаро, беше още по-напрегната. Клепачът й играеше, а ръцете й не можеха да намерят покой.
— На… надявам се, че не ви прекъсвам. Вероятно сте зает.
— Не, не съм. Денят е чудесен. Обичам усещането за настъпващата пролет. Чудесно е да се разхождаш навън. В дома на госпожа Самърхейс винаги духа отвсякъде.
— Така ли?
— Тук, в Англия, го наричате „течение“.
— Ах, да. Предполагам, че е така.
— Прозорците не могат да се затварят, а вратите постоянно зеят.
— Къщата е доста занемарена. И, разбира се, семейство Самърхейс са толкова бедни, че не могат да си позволят да направят ремонт. Ако бях на тяхно място, бих зарязала всичко. Тази къща принадлежи на семейството от столетия, но днес човек не трябва да се привързва към разни неща само от сантименталност.
— Да, в днешно време хората не са сантиментални.
Двамата замълчаха. С крайчеца на окото си Поаро наблюдаваше ръцете й. Изчака тя да поеме инициативата. Най-сетне жената заговори:
— Предполагам — започна, — че когато, ъ-ъ-ъ… да кажем, разследвате някой случай, винаги трябва да имате и претекст, нали?
Поаро се замисли върху въпроса. Въпреки че не я поглеждаше, ясно си даваше сметка за напрегнатия й поглед, вперен в него.
— Идеята ви не е лоша, мадам — отвърна неангажиращо. — Това е едно удобство.
— Да обясните присъствието си тук и… да разпитвате.
— Може да се наложи.
— Защо… защо всъщност сте тук, в Бродхини, мосю Поаро?
Той я погледна леко изненадан.
— Но, скъпа госпожо, нали ви казах, че разследвам смъртта на госпожа Макгинти.
Тя остро отвърна:
— Знам, че така разправяте. Но звучи смешно и абсурдно.
Поаро повдигна вежди.
— Наистина ли?
— Разбира се. Никой не ви вярва.
— И все пак уверявам ви, че това е самата истина.
Светлите й сини очи примигнаха и тя отмести поглед от него.
— Не желаете да ми кажете.
— Да ви кажа, но какво, мадам?
Тя отново рязко промени темата:
— Исках да ви попитам нещо… за анонимни писма.
— Да — насърчително я подкани Поаро, когато тя замълча.
— В тях всичко е лъжа, нали?
— Понякога има и лъжи — предпазливо отвърна той.
— В повечето случаи — настоя тя.
— Не бих си позволил подобна категоричност.
Шийла Рендъл изрече почти гневно:
— Анонимните писма са дело на малодушни, подли и коварни хора!
— Да, с това мога да се съглася.
— И не бихте повярвали на написаното в тях, нали?
— Труден въпрос — отвърна Поаро.
— Лично аз не бих повярвала на нищо от този род. Тя живо добави: — Знам защо сте тук. Но това не е вярно. Казвам ви, това не е вярно.
Тя рязко се обърна и се отдалечи.
Еркюл Поаро повдигна вежди заинтригувано.
„А сега какво? — запита се той. — Не е ли това опит да ме водят за носа? И дали тази птичка е такава, за каквато се представя? Всичко е твърде объркващо.“
Госпожа Рендъл открито му заяви, че според нея причината за пребиваването му тук е друга, а не смъртта на госпожа Макгинти. Тя бе заявила, че разследването е само претекст.
Наистина ли беше убедена в това? Или, както Поаро току-що си каза, не беше ли това опит да го водят за носа?
Какво общо имаха анонимните писма?
Беше ли госпожа Рендъл лицето от снимката, която госпожа Апуърд била „видяла наскоро“?
С други думи, беше ли Шийла Рендъл Лили Гамбъл? Последните известия за излязлата от изправителния дом Лили Гамбъл бяха от Ирландия. Там ли се бе запознал и оженил за съпругата си доктор Рендъл, без да знае за миналото й? Лили Гамбъл бе учила стенография. Възможно е пътищата й да са се пресекли с тези на доктора.
Поаро поклати глава и въздъхна. Всичко би могло да се случи, но бе длъжен да се убеди в това.
Неочаквано задуха студен вятър и слънцето се скри. Той потръпна и се отправи към дома на семейство Самърхейс.