— И дума да не става! — възкликна тя. — А парите от хонорара? Всичките пари, които си изкарвам от убийствата, си ги искам приживе.
— Да, да. Тук съм абсолютно съгласен с вас — разтревоженият драматург закрачи напред-назад. — Тази креатура Ингрид започва да става досадна — каза той. — След сцената в мазето, която е наистина блестяща, не виждам как ще предотвратим спадането на напрежението в следващия епизод.
Госпожа Оливър нищо не каза. Епизодите, помисли си тя, бяха главоболието на Робин Апуърд.
Той я стрелна с неудовлетворен поглед.
Тази сутрин при една от честите промени на настроението й тя се бе заела с разрошената си от вятъра фризура. Използвайки мокра четка, бе пригладила прошарените кичури коса. С високото си чело, масивните очила и строгия си вид тя повече напомняше на Робин учителка, към която като дете е изпитвал страхопочитание. Все по-трудно му беше да се обръща към нея със „скъпа“, а дори и това „Ариадни“ го караше да примигва по няколко пъти при всяко споменаване.
Той сприхаво каза:
— Знаете ли, днес нещо не съм в настроение. Може би заради изпития алкохол вчера. Нека зарежем работата и да поговорим за актьорския състав. Би било идеално, ако можехме да ангажираме Денис Калъри, но той в момента снима филм. За ролята на Ингрид най-подходяща би била Джийн Белюс. Хубаво е, че и тя иска да играе тази роля. Както казах, имам блестяща идея за Ерик. Ще поговорим и за малкия Репертоарен театър довечера, нали? А вие ще ми кажете какво мислите за Сесил.
Обнадеждена, че разговорът за актьорския състав се отлага, госпожа Оливър се съгласи да прекъснат работата и Робин отиде да телефонира.
— Ето — каза той, като се върна, — всичко е уредено.
IV.
Очакванията за хубав ден от приятната сутрин не се оправдаха. Струпалите се облаци действаха потискащо и вещаеха дъжд. Докато си пробиваше път из гъстите храсталаци към входната врата на Хънтърс Клоуз, Поаро стигна до заключението, че не би желал да живее в тази долина в подножието на хълма. Самата къща беше заобиколена от дървета, а стените й се задушаваха в бръшлян. „Това място — мислеше си той — има нужда от брадвата на дървар.“
(Брадва? А може би секач за захар?)
Позвъни и след като не получи отговор, позвъни още веднъж.
Отвори му Дирдри Хендерсън. Беше изненадана.
— О, вие ли сте? — възкликна тя.
— Мога ли да вляза и да поговоря с вас?
— Аз… ами, добре, да, разбира се.
Покани го в малка, затъмнена всекидневна, в която и преди беше влизал. Върху камината Поаро разпозна по-голямата сестра на каничката за кафе от полицата на Морийн. Нейният огромен чучур сякаш внасяше елемент на източна свирепост в тази иначе европейска стая.
— Боя се — каза Дирдри с извинителен тон, — че сме доста разтревожени днес. Нашата домашна прислужница, германката, ни напуска. При нас е само от месец. Оказа се, че е приела работата само за да пристигне в Англия, понеже щяла да се омъжва за някого тук. Вече всичко й е уредено и тя си заминава още тази нощ.
— Много нетактично от нейна страна — отбеляза Поаро.
— Нали? Вторият ми баща казва, че е незаконно. Но дори и да е така, щом тя ще се омъжва и ще напуска, не виждам какво можем да направим. Даже нямаше да разберем, че си тръгва, ако не я бях заварила да си стяга багажа. Щеше да се измъкне тихомълком от къщата, без да каже и дума.
— Уви, не живеем във време, когато хората зачитат другите.
— Така е — глухо отвърна Дирдри. Тя потърка челото си. — Уморена съм — рече. — Много съм уморена.
— Да — внимателно отвърна детективът. — И аз мисля, че сигурно сте доста уморена.
— А вие за какво дойдохте, мосю Поаро?
— Исках да ви попитам за едно чукче за захар.
— Чукче за захар ли?
На лицето й се изписа недоумение.
— Един предмет от месинг, украсен с птичка отгоре и инкрустиран със сини, червени и зелени камъчета. — Той прилежно издекламира описанието.
— О, да, сещам се.
Гласът й не издаде никакъв интерес или оживление.
— Доколкото съм осведомен, бил е ваша собственост?
— Да. Майка ми го купи от пазара в Багдад. Чукчето за захар е едно от нещата, които бяхме занесли на разпродажбата в дома на викария.
— Разпродажбата на „Донеси и купи“, нали така?
— Да. Има доста такива магазини наоколо. Трудно е да накараш хората да дадат пари, но обикновено все може да се изрови по нещо и да се изпрати там.