— Разбира се, че има. Ще се обадя в театъра и ще им кажа, че ще отидем утре вечер.
— Нищо подобно няма да направиш. Уговорил си се да отидеш тази вечер и ще отидеш.
— Но съвсем сериозно…
— Вече е решено.
— Да помоля ли Джанет да отсъства друга вечер?
— В никакъв случай. Тя не обича плановете й да бъдат обърквани.
— Сигурен съм, че няма да има нищо против. Особено ако аз я помоля…
— Не съм съгласна, Робин. Моля те, не разстройвай Джанет. И не упорствай. Не искам да се чувствам като досадна старица, която разваля удоволствието на другите.
— Мадре… Най-сладка от всички…
— Достатъчно. Вървете и се забавлявайте. Аз знам кого ще помоля да ми прави компания.
— Кого?
— Това е моя тайна — каза тя, възвръщайки доброто си настроение. — И стига си ми досаждал.
— Ще се обадя на Шийла Рендъл…
— Благодаря, няма нужда. Аз сама ще се обадя, на когото поискам и стига по този въпрос. Преди да излезеш зареди кафеварката и я приготви за включване. О, извади и още една чаша — може да имам гости.
Шестнайсета глава
В „Синята котка“ Поаро привърши с наставленията си към Мод Уилямс:
— Значи разбирате какво ме интересува, нали?
Жената кимна.
— Уредихте ли въпроса в службата си?
Тя се засмя.
— Здравословното състояние на леля ми е твърде сериозно. Изпратих телеграма до себе си.
— Добре. Искам да добавя още нещо — в това селце на свобода се разхожда убиецът. Не е толкова безопасно.
— Това предупреждение ли е?
— Да.
— Мога да се грижа за себе си — рече Мод Уилямс.
— Това — отвърна Еркюл Поаро — може да се постави в рубриката „Прочути предсмъртни слова“.
Тя отново се засмя, а смехът й беше искрен и весел. Няколко души от съседните маси се обърнаха и я изгледаха.
Детективът се улови, че я преценява внимателно. Мод Уилямс бе здрава, уверена млада жена, жизнена, но затворена в себе си, горяща от нетърпение да изпълни опасна задача. Защо? Той отново си спомни Джеймс Бентли, неговия унил примиренчески тон и безжизнената му апатия. Човешката природа наистина е нещо любопитно и необяснимо.
Мод каза:
— Вие ме помолихте да го направя, нали? А сега защо се опитвате да ме накарате да се откажа?
— Защото когато някой ви предлага да изпълните определена мисия, той трябва точно да обясни какво включва тя и какви са последиците.
— Не мисля, че съм в опасност — каза уверено Мод.
— Е, да, в момента не сте. В Бродхини не ви познават, нали?
Мод се замисли:
— Д-д-д-а. Бих казала, че не ме познават.
— Били ли сте там?
— Веднъж или два пъти във връзка с дела на фирмата. Беше преди около пет месеца.
— С кого се срещнахте? Къде ходихте?
— Посетих една възрастна дама, госпожа Карстеърс или Карлайл… Не помня името й. Искаше да купи малък имот тук наблизо и аз реших да я посетя. Взех някои документи и оценката на имота, която бяхме направили специално за случая. Въпросната дама беше отседнала в пансиона, където сте сега и вие.
— В Лонг Медоус ли?
— Да. Неуютна къща с лош външен вид и много кучета.
Поаро кимна.
— Запознахте ли се с госпожа Самърхейс или с майор Самърхейс?
— Предполагам, че жената, с която се запознах, беше госпожа Самърхейс. Тя ме заведе в спалнята — онази старица беше в леглото.
— Дали госпожа Самърхейс ви помни?
— Не мисля. Дори и да е така, това няма значение, нали? В края на краищата в днешно време човек често си сменя работата. Но смятам, че даже не ме е погледнала. Тя не е от тези.
В гласа й имаше лека горчивина.
— Срещнахте ли още някого в Бродхини?
Мод отвърна малко смутено:
— Ами господин Бентли.
— А-а, видели сте господин Бентли. Случайно, нали?
Тя се размърда на стола си.
— Не, в действителност му бях изпратила пощенска картичка, с която го известявах, че пристигам този ден. Питах го дали би могъл да ме посрещне. Не че там има къде да се отиде. Бродхини е пълна скръб. Нито кафенета, нито кина, няма нищо по-особено. Просто си поговорихме на автобусната спирка, докато чаках автобуса.
— Това беше преди смъртта на госпожа Макгинти, така ли?
— О, да. Но не много преди тя да умре. Защото само няколко дни по-късно вестниците вече съобщиха за смъртта й.