— Господин Бентли говорил ли ви е въобще за хазяйката си?
— Не.
— И с никого другиго ли не сте разговаряли в Бродхини?
— Ами… Само с господин Робин Апуърд. Бях го слушала да говори по радиото. Видях го да излиза от дома му, познах го от снимките и му поисках автограф.
— А той ви даде?
— О, да, беше много мил. Не носех книгата му със себе си, затова му поднесох случайно попаднал ми лист хартия. Той извади писалката си и се подписа със замах.
— Познавате ли още някого от Бродхини?
— Познавам семейство Карпентър, разбира се. Те са важни личности в Килчестър. Имат чудесна кола, а Карпентър се облича приказно. Преди около месец откри голям базар. Говорят, че мъжът й ще стане нашият следващ член на парламента.
Поаро кимна. След това извади от джоба си пощенския плик, който винаги носеше със себе си, и подреди четирите снимки на масата.
— Разпознавате ли някоя от… Какво има?
— Господин Скатъл. Току-що излезе. Надявам се, че не ни е видял заедно. Може да ви изглежда странно, но, хората приказват за вас. Казват, че са ви пратили от Париж.
— Аз съм белгиец, а не французин, но това няма значение.
— Какви са тези снимки? — Тя се наведе, за да ги разгледа. — Доста са старомоднички, нали?
— Най-старата е отпреди трийсет години.
— Ужасно глупави и старомодни дрехи. Горките жени изглеждат като абсолютни глупачки в тях.
— Виждали ли сте някоя от тях преди?
— Какво искате да кажете — дали познавам някоя от жените, или дали съм виждала самите снимки?
— И двете.
— Струва ми се, че съм виждала тази. — Пръстът й се спря върху Джанис Кортланд и нейната шапка. — В някой от вестниците, но не мога да се сетя кога. И детето ми изглежда познато. Но не помня кога съм ги виждала; трябва да е било преди известно време.
— Всички тези снимки са публикувани в неделния брой на „Санди Комет“ преди смъртта на госпожа Макгинти.
Мод го изгледа остро.
— И мислите, че снимките имат нещо общо с убийството? Ето защо искате да…
Тя не довърши мисълта си.
— Да — отвърна Еркюл Поаро. — Точно заради това.
Той извади още нещо от джоба си и й го показа.
Беше изрезката от „Санди Комет“.
— Прочетете го — каза.
Мод зачете съсредоточено. Златисторусата й коса се посипа над малката изрезка от вестника. След като свърши, тя вдигна поглед.
— Ето кои са тези жени! И прочетеното ви е подсетило нещо, така ли?
— Не бихте могли да се изразите по-точно.
— И все пак не разбирам… — Тя спря и се замисли за миг.
Поаро не каза нищо. Въпреки че беше изключително доволен от собствените си идеи, той винаги бе готов да изслуша съображенията и на други хора.
— И допускате, че някоя от тези личности би могла да е в Бродхини?
— Не е изключено, нали?
— Разбира се, защо не. Всеки може да бъде къде ли не… — Като постави пръста си върху хубавичкото и глуповато усмихващо се лице на Ева Кейн, Мод продължи: — Сега тя би била доста възрастна, някъде на годините на госпожа Апуърд.
— Горе-долу на толкова.
— Мисля си, че… Тя е такъв тип жена, че сигурно ще се намерят няколко души, които да й имат зъб.
— Това е уместна гледна точка — бавно промълви Поаро. — Да, наистина е така. — После добави: — Спомняте ли си случая Крейг?
— Че кой не го помни? — възкликна Мод Уилямс. — Ами той е в музея на мадам Тюсо. Тогава бях дете, но и досега вестниците не престават да го сравняват с някои нови убийства. Не вярвам да бъде забравен някога, как мислите?
Поаро рязко вдигна глава. Той се чудеше какво бе предизвикало тази внезапна нотка на горчивина в гласа й.
Седемнайсета глава
Напълно объркана, госпожа Оливър полагаше усилия да се свие в ъгъла на тясната гримьорна. Личност, на която не подхождаше да се свива по ъглите, тя успя само да изтъкне още повече фигурата си. Беше заобиколена от младежи, които почистваха с кърпи мазен грим и от време на време й предлагаха топла бира.
Доброто настроение на госпожа Апуърд изцяло се бе възвърнало и тя ги проводи с пожелания за приятно прекарване. Самият Робин се постара да й създаде максимални удобства, преди да замине. За да се убеди, че всичко е наред, той все още подтичваше насам-натам, след като другите се бяха качили вече в колата.
Накрая и той се присъедини към тях с усмивка.