Светлината изпълни ниското квадратно преддверие с дъбови греди. Вратата към дневната беше открехната и тя зърна един крак и стъпало. Следователно госпожа Апуърд не си беше легнала. Трябва да е седяла в инвалидната си количка и понеже лампите не бяха запалени, вероятно се е унесла.
Госпожа Оливър се доближи до вратата и включи осветлението във всекидневната.
— Върнахме се… — започна тя, но спря. Ръката й подскочи към гърлото. Тя почувства как нещо я задушава. Искаше да извика, но не можеше да издаде звук. С мъка изхриптя: — Робин… Робин…
Мина известно време, преди да чуе свирукането му по пътеката. После тя бързо се обърна и изтича да го пресрещне в преддверието.
— Не влизайте… не влизайте! Майка ви… тя… тя е мъртва… Мисля, че е била убита…
Осемнайсета глава
I.
— Чистичко извършена работа — рече полицейският началник Спенс.
Червендалестото му грубовато лице беше разгневено. Той погледна към мястото, където Еркюл Поаро седеше и слушаше със сериозен вид.
— Чисто и грозно — каза детективът. — Била е удушена — продължи. — С копринено шалче, едно от собствените й копринени шалчета, с което е била. Обвито около врата й, краищата му се кръстосват и се издърпват. Чисто, бързо, ефикасно. Бандитите в Индия го правели по този начин. Жертвата не се бори и не вика — притиска се сънната артерия…
— Изисква ли се някакво специално умение?
— Може, но по-скоро — не. Ако човек реши да го направи, може да го прочете в някоя книга. На практика никак не е трудно. Особено когато жертвата нищо не подозира, а тя не е подозирала.
Поаро кимна.
— Извършил го е някой, когото е познавала.
— Да. Заедно са пили кафе — една чаша за нея и една за госта. Отпечатъците от пръсти много внимателно са били изтрити от чашата на гостенката, но с червилото е по-трудно — останали са следи от него.
— Значи е била жена, така ли?
— И вие очаквахте да е жена, нали?
— Ами да. Натам сочат нещата. — Спенс продължи: — Госпожа Апуърд разпозна една от снимките — тази на Лили Гамбъл. Значи има връзка с убийството на госпожа Макгинти.
— Да — повтори Поаро след него, — има връзка с убийството на госпожа Макгинти.
Той си припомни изражението на госпожа Апуърд, когато бе казала:
Госпожа Макгинти умря. И как умря тя? Главата си навън подаде също като мен.
Спенс продължаваше:
— Госпожа Апуърд се е възползвала от отличната според нея възможност — синът й и госпожа Оливър са били на театър. Позвънила е на лицето, което я е интересувало, и го е поканила да я посети. Така и станало според вас? Тя си е играла на детектив.
— Нещо подобно. Направила го е от любопитство. Пазела е за себе си това, което е знаела, но същевременно е искала да научи повече. Въобще не си е давала сметка, че това, което върши, може да е опасно. — Поаро въздъхна. — Страшно много хора мислят, че убийството е игра. За съжаление не е така. Предупредих я, но тя не искаше да ме чуе.
— Да, зная. Преди младият Робин да потегли с госпожа Оливър, изтичал за последно в къщата, където майка му тъкмо привършвала някакъв телефонен разговор. Не поискала да му каже с кого. Играела си на загадки. Робин и госпожа Оливър си помислили, че може да сте вие.
— Де да бях аз — възкликна Еркюл Поаро. — Наистина ли нямате представа на кого е телефонирала?
— Никаква. Телефонните връзки наоколо са автоматични, нали знаете?
— Прислужницата не може ли да ви помогне?
— Не. Върнала се е около десет и половина вечерта. Тя има ключ от задната врата. Направо е отишла в стаята си, като е подминала кухнята и си е легнала. Къщата е била тъмна и тя предположила, че госпожа Апуърд е заспала и че другите още не са се върнали. — Спенс добави: — Тя е глуха и доста своенравна. Малко я интересува какво става наоколо. Мисля, че върши колкото се може по-малко работа с колкото се може повече мърморене.
— Не е ли някоя от старите и предани прислужници?
— О, не! Работи при семейство Апуърд едва от една-две години.
Един полицай надникна през вратата.
— Някаква млада дама иска да ви види, сър — каза той. — Твърди, че има нещо, което вероятно трябва да знаете. Става въпрос за снощи.