— Ами явно е достатъчно сигурен в това.
— Колкото и странно да звучи, въобще не е убеден във вашата вина. Ето защо, както вече казах, той е ваш приятел.
— Ама че приятел!
Еркюл Поаро изчакваше. „Дори Джеймс Бентли — размишляваше той — би трябвало да притежава някакви човешки качества. Дори Джеймс Бентли не би могъл изцяло да бъде лишен от човешко любопитство.“
След малко Бентли продължи:
— Е, добре, а кой е вторият ми приятел?
— Мод Уилямс.
— Мод Уилямс ли? Коя е тя?
— Работила е в офиса на „Бредър и Скатъл“.
— О-о… Тази госпожица Уилямс!
— Precisement, тази госпожица Уилямс.
— Но какво общо има тя с всичко това?
На моменти Еркюл Поаро намираше личността на Джеймс Бентли толкова отблъскваща, че от все сърце искаше да повярва във вината му за убийството на госпожа Макгинти. За съжаление колкото повече Бентли го вбесяваше, толкова повече той заставаше на позицията на Спенс. За него ставаше все по-трудно да си представи Бентли в ролята на убиец. Отношението на Джеймс Бентли към убийството би било, Поаро бе убеден в това, като към нещо, което и без това не оправя живота. Ако самоувереността беше отличителна черта на убийците, както настояваше Спенс, то този мъж със сигурност не беше убиец.
Детективът сдържано каза:
— Госпожица Уилямс се интересува от този случай. Тя е убедена във вашата невинност.
— Не разбирам какво би могла да знае тя за това.
— Тя ви познава.
Джеймс Бентли примигна, а после измърмори:
— Предполагам, че ме познава малко, но само толкова.
— Вие работехте с нея в една стая, нали? И понякога сте обядвали заедно?
— Ами… да. Веднъж или два пъти. В кафенето „Синята котка“. Там е много удобно. Точно на отсрещната страна на улицата.
— Не сте ли се разхождали заедно?
— Всъщност бяхме излезли веднъж. Ходихме нагоре по хълмовете.
Еркюл Поаро избухна:
— Ma foi, да не би да искам да изтръгна от вас тайната на някакво престъпление? Нима е противоестествено да правите компания на едно хубаво момиче? Това не ви ли доставя удоволствие? Не сте ли доволен от себе си?
— Не виждам защо да съм — отвърна Джеймс Бентли.
— На вашата възраст е естествено и позволено да се радвате на компанията на момичета.
— Не познавам много момичета.
— Ca se voit! Трябва да се срамувате, а не да изпитвате удовлетворение от този факт. Познавали сте мис Уилямс. Работели сте с нея, разговаряли сте с нея и понякога сте се хранили с нея, а веднъж дори сте се изкачвали по хълмовете. Когато обаче споменах името й, вие дори не се сетихте коя е тя!
Младият мъж се изчерви.
— Нали виждате, че никога не съм имал отношения с момичета. А и тя не е това, на което му казват истинска дама, нали? Симпатично момиче наистина, но съм сигурен, че майка ми би я взела за много обикновена.
— От значение е какво мислите вие.
Джеймс Бентли отново се изчерви.
— Косата й, дрехите й — започна. — Мама, разбира се, имаше старомодни възгледи… — Той прекъсна мисълта си.
— Но сте намерили у госпожица Уилямс… как да кажа… отзивчивост?
— Тя винаги беше много мила — бавно отговори Джеймс Бентли. — Но не ме разбираше истински. Майка й е починала, когато Мод е била дете.
— След това сте загубили работата си — каза Поаро. — И не сте могли да си намерите друга. Доколкото разбирам, с госпожица Уилямс сте се виждали и в Бродхини, нали?
Джеймс Бентли изглеждаше объркан.
— Да… да. Идваше там по работа и ми бе изпратила пощенска картичка. Помоли ме да я посрещна. Не знам защо, аз въобще не я познавах.
— Но отидохте да я посрещнете, нали?
— Да. Не исках да бъда невъзпитан.
— На кино ли я заведохте или на ресторант?
Младият мъж изглеждаше искрено възмутен:
— О, не! Нищо подобно. Ние… ъ-ъ-ъ… просто си поговорихме, докато тя чакаше автобуса си.
— Колко ли забавно трябва да е било на горкото момиче!
Джеймс Бентли рязко отвърна:
— Нямах никакви пари. Не го забравяйте. Нямах пукнат петак.
— Разбира се. Това е станало няколко дни преди госпожа Макгинти да бъде убита, нали?
Бентли кимна. Неочаквано каза:
— Да, беше в понеделник. Тя бе убита в сряда.