— Ще ви попитам нещо друго, господин Бентли. Госпожа Макгинти получаваше ли „Санди Комет“?
— Да.
— А вие виждали ли сте тези нейни вестници?
— Понякога ми ги предлагаше, но аз не приемах често. Мама не харесваше такъв род вестници.
— Значи не сте видели броя на „Санди Комет“ от онази седмица?
— Не.
— И госпожа Макгинти не ви е говорила за него или за написаното там?
— Напротив — неочаквано заяви Джеймс Бентли. — Тя живееше с този вестник и непрекъснато разправяше разни истории от него.
— О-ла-ла, значи живеела с вестника! И какво разказваше? Внимавайте, много е важно!
— Не мога точно да си спомня в момента. Ставаше въпрос за някакво старо дело за убийство. Мисля, че човекът се казвал Крейг, не, може би не беше Крейг. Както и да е, тя ми спомена за някого, който сега живеел в Бродхини и бил свързан със случая. Госпожа Макгинти бе изцяло погълната от тази история. Така и не можах да разбера защо й отделяше такова внимание.
— Спомена ли ви за кого от Бродхини става дума?
Бентли неопределено каза:
— Мисля, че говореше за онази жена, чийто син пише пиеси.
— Назовавала ли я е по име?
— Не… аз… наистина беше толкова отдавна…
— Умолявам ви, опитайте се да си спомните! Нали искате отново да сте на свобода?
— На свобода ли? — в гласа му прозвуча изненада.
— Да, на свобода.
— Аз… да… разбира се, че…
— Тогава мислете! Какво ви каза госпожа Макгинти?
— Ами… нещо от рода на „толкова е самодоволна, толкова надута. Но няма да се надува така, ако всичко се разчуе“. И после: „Никога няма да повярваш, че е същата жена от снимката.“ Естествено, тези снимки са правени преди много години.
— Но какво ви кара да сте сигурен, че госпожа Макгинти е говорила за госпожа Апуърд?
— Наистина, не зная… Останах с такова впечатление. Тя ми говореше за госпожа Апуърд, а след това ми стана безинтересно и престанах да я слушам, а после… Май сега, като се размисля, не съм сигурен в действителност за кого говореше. Тя непрекъснато говореше нещо.
Поаро въздъхна. После каза:
— Аз не смятам, че е ставало въпрос за госпожа Апуърд. Според мен е говорела за някой друг. Но ще е нелепо да ви обесят заради това, че не обръщате достатъчно внимание на хората, с които разговаряте… Госпожа Макгинти разказвала ли ви е за къщите и семействата, където е работила?
— Да, понякога, но няма смисъл да ме разпитвате. Вие като че ли не си давате сметка, мосю Поаро, че тогава аз трябваше да уреждам собствения си живот. Намирах се в много голямо затруднение.
— Но не чак толкова голямо, както сега! Говорила ли е тя за госпожа Карпентър, която по онова време се е наричала госпожа Селкърк, или за госпожа Рендъл?
— Карпентър с новата къща на върха на хълма и с голямата кола, нали? Беше сгоден за госпожа Селкърк — госпожа Макгинти винаги се е отнасяла с презрение към госпожа Селкърк. Не зная защо. „Парвеню“ — така я наричаше тя. Нямам представа какво е искала да каже с това.
— А нещо за семейство Рендъл?
— Оня, лекаря ли? Не си спомням да е казвала нещо специално за него.
— А за семейство Уедърби?
— За тях си спомням: „Тази пък само се преструва и си въобразява“ — казваше госпожа Макгинти. А за него говореше: „Нито една дума — добра или лоша — не съм чула от устата му.“ — Той помълча малко. — Тя казваше, че това е нещастен дом.
Еркюл Поаро вдигна поглед. В този момент гласът на Джеймс Бентли прозвуча по-различно. Той не повтаряше безучастно всичко, което си спомняше. За кратко време беше излязъл от състоянието на апатия. Джеймс Бентли мислеше за Хънтърс Клоуз, за живота, който течеше там, за това дали този дом е щастливо или нещастно място. Джеймс Бентли правеше усилия да мисли обективно.
Детективът меко промълви:
— Познавахте ли ги? Майката? Бащата? Дъщерята?
— Не бих казал. Случайно се запознах с дъщерята. Стана заради кучето им. Беше се хванало в капан. Тя не можеше да го измъкне и аз й помогнах.
Отново се появиха странни нотки в гласа му.
„Помогнах й“ — бе казал той и в тези думи се долови известна гордост.
Поаро си спомни какво му беше доверила госпожа Оливър за разговора й с Дирдри Хендерсън.
Той внимателно попита:
— Разговаряхте ли с нея?
— Да. Тя… Майка й страдала много, била тежко болна, ми каза тя. Много обича майка си.
— А вие й разказахте за вашата майка, нали?