— То май няма какво толкова да се открадне от Лонг Медоус — заяви госпожа Суийтимън.
Госпожа Уедърби тъжно поклати глава и излезе с покупката си.
След миг госпожа Суийтимън и Една подновиха своя спор.
— Не си мисли, че ти си най-умната — говореше госпожа Суийтимън. — Правото си е право и убийството си е убийство. Кажи истината и посрами дявола. Това бих те посъветвала аз.
— Татко ще ме одере жива, наистина ще го направи — настояваше на своето Една.
— Ще говоря с баща ти — каза госпожа Суийтимън.
— Аз не мога! — проплака момичето.
— Госпожа Апуърд е мъртва — отново заговори жената. — Виждаш, че полицията не знае някои неща. Работиш в пощата, нали така? Значи си служител на правителството. Длъжна си да изпълняваш своите задължения. Ще трябва да отидеш при Бърт Хейлинг…
Една избухна:
— Само не при Бърт, не мога! Как ще отида при него? Нали ще се разчуе?
Госпожа Суийтимън отвърна колебливо:
— Ами при този джентълмен, чужденеца…
— При чужденеца пък никога! Никога!
— Да, може би си права.
С шумно изскърцване на спирачките пред пощата спря кола. Лицето на госпожа Суийтимън се оживи.
— Това е майор Самърхейс. Кажи всичко на него и той ще те посъветва как да постъпиш.
— Не мога — отвърна Една, но вече не толкова убедено.
Джони Самърхейс влезе в пощата, като се олюляваше под тежестта на три големи кашона.
— Добро утро, госпожа Суийтимън — поздрави той весело. — Надявам се, че кашоните ми няма да се окажат прекалено тежки!
Тя огледа кашоните с професионална компетентност. Докато Самърхейс лепеше марките, му каза:
— Извинете ме, сър, бих искала да се посъветвам с вас по един въпрос.
— Да, госпожо Суийтимън?
— Вие сте тукашен, сър, и най-добре знаете какво би следвало да се направи.
Той кимна.
Винаги го трогваше съхранилият се феодален дух на английските села. Селяните почти нищо не знаеха за него като личност, но тъй като баща му и дядото му и многото му прапрадядовци са живели в Лонг Медоус, те смятаха за нещо естествено да се обръщат към него за съвет и да го получават, когато имат нужда от помощ.
— Става въпрос за Една — каза жената.
Момичето подсмръкна.
Джони Самърхейс погледна Една с недоверие. Никога, мислеше си той, не бе срещал толкова неприветливо момиче. Също като одран заек. Изглеждаше му и недотам интелигентно.
Положително не би могло да се забърка в „неприятност“, както се казваше. Но не, госпожа Суийтимън не се беше обърнала към него за съвет от подобно естество.
— Е, добре — внимателно започна той. — Какъв е проблемът?
— Става въпрос за убийството, сър. През нощта, когато е станало, Една видяла нещо.
Джони Самърхейс бързо премести тъмните си очи от Една към госпожа Суийтимън и обратно към Една.
— Какво си видяла, Една? — попита той.
Тя се разхлипа. Госпожа Суийтимън взе нещата в свои ръце:
— Разбира се, и ние подочухме това-онова. Някои неща са само слухове, но други са истина. Едно обаче е ясно — при госпожа Апуърд е имало жена, с която са пили кафе през нощта на убийството. Така ли е, сър?
— Да, струва ми се.
— Знам, че е истина, защото го научихме от Бърт Хейлинг.
Албърт Хейлинг беше местният полицай, когото Самърхейс добре познаваше. Той говореше бавно и притежаваше завидно самочувствие.
— Разбирам — каза Самърхейс.
— Само че не се знае коя е била дамата, с която госпожа Апуърд е пила кафето си, нали? Е, затова пък Една я е видяла.
Той погледна момичето, като присви устни, сякаш се готвеше да изсвири.
— Значи си я видяла, Една? Като влизаше или като излизаше?
— Като влизаше — отвърна тя. Съзнанието за важността на това, което имаше да каже, й развърза езика. — Аз бях отсреща, под дърветата. Точно след завоя на алеята, където е тъмно. Видях я. Влезе през портата и се отправи към къщата, постоя малко и после… после влезе вътре.
Веждите на Джони Самърхейс се повдигнаха, изразът на лицето му се проясни.
— Всичко е наред — заяви той. — Била е госпожица Хендерсън. Полицията знае всичко. Дирдри Хендерсън сама им казала.