— Значи според вас, мосю Поаро, излиза, че никой не би запазил нейна снимка?
— Точно така — до този извод стигнах и аз.
— Но все някой го е направил. Защото госпожа Апуърд го е виждала.
— Наистина ли?
— По дяволите! Нали вие ми казахте! И тя самата го е казала.
— Да, такива бяха думите й — отвърна Поаро. — Но починалата госпожа Апуърд беше в известен смисъл потайна жена. Обичаше сама да урежда нещата си. Показах й снимките и тя позна едната от тях. Но след това поради неизвестни причини не посочи снимката, която беше разпознала, а друга. Искала е, нека така да се изразя, сама да се оправи в ситуацията, и то както тя си е представяла нещата. И понеже има пъргав ум, нарочно е посочила друга снимка. Така запази тайната за себе си.
— Но защо?
— Защото, както вече казах, е искала сама да играе играта.
— Дали не е искала да шантажира някого? Госпожа Апуърд беше изключително богата вдовица на фабрикант от Северна Англия, сам знаете.
— О, не е било шантаж. По-скоро е искала да направи благодеяние. Да предположим, че много е харесвала въпросната личност и не е искала да разкрие тайната й. Освен това е била любопитна. Възнамерявала е да говори на четири очи с лицето и по време на разговора да прецени дали то има нещо общо със смъртта на госпожа Макгинти. Горе-долу така е разсъждавала.
— Следователно изключваме снимката на Лили Гамбъл и остава разпознатата снимка да е една от другите три, така ли?
— Да. Госпожа Апуърд е искала при първа възможност да се свърже с въпросното лице, което я е посетило, след като Робин Апуърд и госпожа Оливър заминали на представление в Калънки.
— И тя е позвънила на Дирдри Хендерсън. Това поставя Дирдри между заподозрените. Майка й също!
Полицейският началник Спенс тъжно поклати глава.
— Наистина обичате да заплитате нещата, мосю Поаро — каза.
Двайсет и първа глава
Госпожа Уедърби, която всички смятаха за инвалид, се връщаше от пощата към дома си с невероятна бързина.
Едва след като влезе вкъщи, тя започна да тътрузи крака към всекидневната и се строполи на дивана.
Звънецът бе до нея и тя позвъни. Никой не дойде и тя отново позвъни, този път по-продължително. Мод Уилямс веднага се появи. Носеше престилка на цветя и парцал за бърсане на прах в ръка.
— Позвънихте ли, госпожо?
— Да, дори два пъти. Когато звъня, очаквам някой веднага да дойде. Мисля, че се разболявам тежко.
— Съжалявам, госпожо. Бях на горния етаж.
— Зная къде си била. Била си в моята стая. Чух стъпките ти над главата си. Отваряше и затваряше чекмеджетата. Не мога само да разбера защо, след като не ти е работа да ровиш из вещите ми?
— Не ровех. Прибирах някои неща, които бяхте оставили отгоре, за да е по-чисто и подредено.
— Глупости! Всички вие си пъхате носа в чуждите работи! Чувствам се много слаба. Тук ли е госпожица Дирдри?
— Тя изведе кучето на разходка.
— Колко глупаво! Трябваше да знае, че може да имам нужда от нея. Донеси ми яйце, разбито в мляко и малко бренди! Брендито е на малката масичка в столовата.
— Останали са само три яйца утре за закуска.
— В такъв случай някой ще мине утре и без яйце. Няма ли да побързаш? Не ме зяпай така! И си сложила ужасно много грим. Не ти подхожда!
От коридора се чу лай. Влязоха Дирдри и кучето. Мод вече беше излязла.
— Чух гласа ти — задъхано изрече дъщерята. — Какво й наговори?
— Нищо.
— Изглеждаше като буреносен облак.
— Сложих я на мястото й. Нахално момиче!
— О, мила мамо, нима е трябвало така да се държиш с нея? Толкова е трудно да се намери прислужница! А тя наистина готви вкусно.
— Виждам, че нахалството й спрямо мен не е от значение! Е, добре, няма повече да те задържам! — Госпожа Уедърби забели очи и няколко пъти задъхано пое въздух. — Много надалеч бях отишла — измърмори тя.
— Изобщо не трябваше да излизаш, мамо. Защо не ми каза, че ще се разхождаш?