— Помислих, че глътка чист въздух ще ми подейства добре. Толкова е задушно! Няма значение. На човек не му се живее, когато е само едно бреме за околните!
— Ти не си бреме, мамо. Бих умряла заради теб!
— Добро момиче си. Но виждам как те измъчвам и ти действам на нервите.
— Не, не е вярно — пламенно я убеждаваше Дирдри.
Майка й въздъхна и притвори очи.
— Аз… не мога много да говоря — промълви, — просто трябва да полежа неподвижно.
— Ще кажа на Мод да побърза с яйцето и брендито.
Дирдри изхвърча от стаята. В бързината закачи с лакътя си една маса и бронзовата статуетка на някакво божество изтрополи на земята.
— Толкова е непохватна — мърмореше на себе си госпожа Уедърби със затворени очи.
Вратата се отвори и влезе господин Уедърби. Той се спря за секунда. Жена му отвори очи.
— О, ти ли си, Роджър?
— Питах се какъв е целият този шум. Невъзможно е да се чете спокойно в тази къща!
— Това беше Дирдри, мили. Тя влезе с кучето.
Господин Уедърби се наведе и вдигна бронзовото чудовище от пода.
— Естествено. Дирдри е вече достатъчно голяма, за да не събаря разни неща по пътя си.
— Тя е просто непохватна.
— Абсурдно е да си непохватен на възраст като нейната. И не може ли това куче да не лае?
— Ще поговоря с нея, Роджър.
— Ако смята да живее в този дом, трябва да се съобразява и с нашите желания, а не да се държи, сякаш всичко тук й принадлежи.
— Сигурно искаш да ни напусне — промълви госпожа Уедърби. Тя наблюдаваше съпруга си през притворените си клепачи.
— Не, разбира се, че не. Нашият дом, естествено, е и неин. Само моля за малко повече разум и добри маниери. — Той добави: — Излизала ли си, Едит?
— Да. Ходих до пощата.
— Някакви новини за горката госпожа Апуърд?
— Полицията все още не е открила кой е извършил престъплението.
— Май не могат да се справят. Има ли мотив за престъплението? Кой наследява парите й?
— Синът й, предполагам.
— Да… да, май наистина ще се окаже някой скитник. Трябва да кажеш на прислужницата да внимава и да държи предната врата заключена. Вечер да я отваря само със сложена верига. В днешно време тези хора са изключително дръзки и брутални.
— Изглежда, нищо не са откраднали от госпожа Апуърд.
— Странно.
— Не е като в случая с госпожа Макгинти — уточни съпругата му.
— Госпожа Макгинти ли? О, да, прислужницата. Какво общо има тя с госпожа Апуърд.
— Работела е при нея, Роджър.
— Не ставай глупава, Едит.
Госпожа Уедърби отново затвори очи. Когато той излезе от стаята, тя се засмя. Стреснато отвори очи, откривайки, че Мод се е надвесила над нея с чаша в ръка.
— Яйцето ви, госпожо — каза прислужницата.
Гласът й беше силен и ясен. Той отекна прекалено гръмко в замрялата къща.
Госпожа Уедърби я погледна с неясно чувство на тревога.
Колко високо и изправено беше това момиче! Бе застанало над нея като… като „фигурата на съдбата“ — помисли си тя и се запита защо точно такива странни думи й бяха дошли в главата. Надигна се на лакът и пое чашата.
— Благодаря, Мод — каза.
Мод се обърна и излезе от стаята.
Госпожа Уедърби все още продължаваше да се чувства леко разстроена.
Двайсет и втора глава
I.
Еркюл Поаро нае кола до Бродхини.
Беше уморен от много мислене. Мисленето винаги е изтощително. А освен това този път не беше и много резултатно. Сякаш държеше парче плат, на който е изтъкан съвършено ясен мотив, а той не можеше да го различи.
А мотивът си беше там — в това бе целият проблем. Само че беше от онези мотиви, които се сливат с основния цвят и не се забелязват лесно.
Недалеч от Килчестър Поаро се размина с колата на Самърхейс. На волана беше Джони и вътре имаше още един пътник. Потънал в мисли, детективът ги забеляза в последния момент.
Когато се върна в Лонг Медоус, той влезе във всекидневната, отмести тенджерата със спанак от най-удобния стол в стаята и седна. От горния стаж се носеше слабото тракане на пишеща машина. Робин Апуърд усилено работеше върху пиесата. Беше казал на Поаро, че е унищожил вече три версии. Не можел да се съсредоточи.
Вероятно бе приел смъртта на майка си доста тежко, но си оставаше Робин Апуърд, загрижен най-вече за себе си.