— Мадре — тържествено казваше той — би желала да ме види как продължавам да работя върху пиесите си.
Еркюл Поаро беше чувал много хора да говорят по същия начин. Това беше удобно оправдание — съзнанието, че такова би било желанието на мъртвия. Скърбящите никога не се съмняват в желанията на своите непрежалими мъртъвци. И тези желания обикновено съвпадат със собствените им намерения.
В случая това сигурно бе вярно. Госпожа Апуърд имаше огромна вяра в Робин и в неговата работа — затова тя така се бе гордяла с него.
Поаро се облегна назад и притвори очи. Мислеше за госпожа Апуърд. Преценяваше какво всъщност бе представлявала тя. Той си спомни една фраза, която бе чул веднъж от полицейски офицер: „Ще го разкъсаме и ще видим какво му дава сили да живее.“
Какво беше давало сили на тази жена?
Чу се трясък и Морийн Самърхейс нахлу в стаята. Косата й се развяваше от вятъра.
— Не знам какво може да се е случило с Джони — каза тя. — Отиде до пощата да изпрати едни пакети. Трябваше да се върне преди часове. Исках да поправи вратата на кокошарника.
Истинският джентълмен, боеше се Поаро, галантно би предложил той да поправи вратата на кокошарника. Но той не го направи. Искаше да продължи разсъжденията си върху двете убийства и характера на госпожа Апуърд.
— А и не мога да намеря формуляра от Министерството на земеделието — продължавате Морийн. — Търсих навсякъде.
— Спанакът е на дивана — услужливо рече Поаро.
Морийн обаче не се притесняваше за спанака.
— Формулярът пристигна миналата седмица — разсъждаваше тя на глас. — И трябва да съм го сложила някъде. Май тогава разплитах пуловера на Джони.
Изтича до бюрото и започна да издърпва чекмеджетата. По-голямата част от съдържанието им се изсипваше на пода. Гледката представляваше истинска агония за Еркюл Поаро.
Внезапно тя нададе ликуващ вик:
— Намерих го!
Радостно изтича навън.
Еркюл Поаро въздъхна и продължи да разсъждава.
Да подреди, да внесе порядък и прецизност… Той се намръщи. Разхвърлените предмети на пода до бюрото го разсейваха. Що за начин на живот!
Ред и методичност — това е то. Ред и методичност.
Въпреки че бе обърнал стола си, той все още можеше да вижда бъркотията върху пода. Принадлежности за шиене, купчина чорапи, писма, прежда, списания, восък за запечатване, снимки, пуловер…
Беше непоносимо!
Поаро се изправи, застана до бюрото и с бързи сръчни движения се залови да прибира вещите в отворените чекмеджета.
Пуловерът, чорапите, преждата. После в съседното чекмедже — восъкът, снимките, писмата.
Телефонът иззвъня. Острият му звук накара Поаро да подскочи. Той отиде до телефона и вдигна слушалката.
— Ало… ало… ало… — викаше той.
Обаждаше се Спенс:
— А! Вие ли сте, мосю Поаро? Тъкмо вас търсех.
Гласът на Спенс бе почти неузнаваем. Доскоро разтревоженият офицер се бе превърнал в уверен мъж.
— Изговорихме страшно много приказки за тази прословута снимка — каза той с укорително снизхождение. — Имаме нови показания. При мен дойде момичето от пощата в Бродхини. Майор Самърхейс току-що я доведе. Изглежда, тя е стояла точно срещу къщата през въпросната нощ и е видяла как някаква жена е влязла вътре. Било е след осем и половина и преди девет часа. Жената не е била Дирдри Хендерсън. Била е с руса коса. А това ни връща точно там, където бяхме преди — със сигурност е една от двете: или Ив Карпентър, или Шийла Рендъл. Въпросът е коя от двете?
Поаро отвори уста да проговори, но не изрече нито дума. Внимателно и предпазливо той постави телефонната слушалка на вилката.
Стоеше неподвижен, вперил невиждащ поглед пред себе си.
Телефонът отново иззвъня.
— Ало? Ало? Ало? Може ли да разговарям с мосю Поаро, ако обичате?
— Еркюл Поаро е на телефона.
— Така си и помислих. Обажда се Мод Уилямс. Може ли да се видим в пощата след петнайсет минути?
— Ще бъда там.
Той затвори и погледна краката си. Трябваше ли да смени обувките си, които леко му убиваха? Е, добре, това сега май нямаше значение. Решително сложи шапката си и излезе.
По пътя надолу по склона бе поздравен от един от хората на Спенс, който идваше откъм Лабърнъмс.
— Добро утро, мосю Поаро!
Поаро вежливо отвърна на поздрава. Забеляза, че сержант Флетчър изглежда възбуден.
— Началникът ме изпрати да направя щателна проверка — обясняваше той. — Нали знаете, може и да сме пропуснали някои дреболии. Човек никога не е сигурен. Прегледахме и бюрото, разбира се, но на началника му хрумна идеята за секретно чекмедже — трябва да е чел много детективски романи. Оказа се, че няма такъв тайник. След това започнах да преглеждам книгите. Понякога хората пъхват писъмца между страниците, нали знаете?