Поаро отвърна, че това му е известно.
— И намерихте ли нещо? — попита учтиво.
— Писмо — не. Но затова пък открих нещо интересно. Поне аз смятам, че е интересно. Погледнете!
Той отви от парче вестник стара, доста разкъсана книга.
— Беше на една от лавиците. Стара книга е. Доста отдавна е печатана. Но вижте тук. — Той я разгърна и показа на Поаро първия лист, на който с молив бяха изписани думите: Ивлин Хоуп. — Интригуващо е, не мислите ли? В случай, че не си спомняте, това е името…
— Името, което Ева Кейн е взела, след като е напуснала Англия. Да, спомням си — отвърна Поаро.
— Изглежда, когато госпожа Макгинти е посочила една от тези снимки тук, в Бродхини, това е била нашата госпожа Апуърд. Май нещата доста се усложняват, нали?
— Наистина — прочувствено отвърна детективът. — Мога да ви уверя, че когато се върнете при полицейския началник Спенс, той ще си изскубе косите. Да, със сигурност ще си ги изскубе.
— Надявам се, че новината няма чак толкова много да го разстрои — отвърна сержант Флетчър.
Поаро не отговори и продължи надолу по хълма. Бе престанал да мисли. Чувстваше, че вече нищо няма смисъл.
Влезе в пощата. Мод Уилямс беше там и разглеждаше моделите за плетене. Поаро не я заговори, а отиде на гишето за марки. Когато тя приключи с покупката си, госпожа Суийтимън се приближи до Поаро, за да го обслужи, и той купи няколко марки. Мод излезе от магазина.
Госпожа Суийтимън изглеждаше много заета и неразговорлива, така че Поаро успя бързо да последва Мод навън. Бързо я настигна и тръгна след нея.
Госпожа Суийтимън, която ги наблюдаваше от прозореца на пощата, си помисли неодобрително: „Тези чужденци! Всички до един си приличат. Достатъчно стар е, за да й бъде даже дядо!“
II.
— Eh bien — каза Поаро. — Имате да ми кажете нещо, нали?
— Не знам дали е важно. Някой се опита да влезе в стаята на госпожа Уедърби през прозореца.
— Кога?
— Тази сутрин. Самата тя беше излязла, а момичето развеждаше кучето. Старият мърморко се беше затворил както обикновено. А аз, естествено, бях в кухнята — тя гледа на същата страна като кабинета — доста добра възможност, за да… Нали ме разбирате?
Поаро кимна.
— Така че аз изтичах на горния етаж и влязох в стаята на Нейно Кисело Величество. На прозореца беше опряна стълба и един човек се опитваше да го отвори. След убийството госпожа Уедърби държи къщата заключена и залоства врати и прозорци. Дори чист въздух не влиза. Когато мъжът ме видя, той бързо заслиза и избяга. Стълбата беше на градинаря, който орязваше бръшляна, но към единайсет часа отишъл да хапне.
— Кой беше този мъж? Можете ли да го опишете?
— Видях го съвсем бегло. Докато стигна до прозореца, той вече бе изчезнал, а когато го видях отначало, беше застанал срещу слънцето и не успях да разгледам лицето му.
— Сигурна ли сте, че беше мъж?
Мод се замисли.
— Беше облечен като мъж, на главата си носеше стара шапка. Но може и да е била жена, разбира се…
— Хм, интересно — каза Поаро. — Много интересно… Нещо друго?
— Засега няма. Какви стари боклуци пази тази жена! Трябва да е изкуфяла. Тази сутрин ме обвини, че тършувам из вещите й. Следващия път сигурно ще ме обвини, че искам да я убия. Ако някой си проси смъртта, това е тя! Страшно неприятна жена.
Поаро тихо промърмори:
— Ивлин Хоуп…
— Какво е това?
— Името познато ли ви е?
— Защо питате… ами, да… това е името, което Ева, как й беше името, приела, когато заминала за Австралия. Пишеше го… пишеше го във вестник „Санди Комет“.
— „Санди Комет“ е писал за много неща, но това не го е споменавал. Полицията е намерила въпросното име, написано в някаква книга в къщата на госпожа Апуърд.
Мод възкликна:
— Значи е била тя — и тя не е умряла там… Майкъл беше прав!
— Кой е Майкъл?
Мод рязко го прекъсна:
— Не мога да се бавя повече. Ще закъснея със сервирането на обяда. Яденето е във фурната.
Тя се затича. Поаро стоеше и гледаше след нея.