А госпожа Суийтимън, чийто нос беше залепен на стъклото на прозореца, се питаше дали този стар чужденец не е направил някое неприлично предложение.
III.
Когато се върна в Лонг Медоус, Поаро си свали обувките и обу домашните си пантофи. Те не бяха шик и според него съвсем не на необходимата висота, но той изпита облекчение. Седна в мекото кресло и отново започна да размишлява. Доста му се беше насъбрало за размисъл.
Имаше неща, дребни подробности, които пропускаше.
Мотивът върху парчето плат вече беше оформен, нуждаеше се само от още малко връзки между детайлите.
Той си представяше Морийн с чаша в ръка как говори с отнесен глас и задава въпроси… Госпожа Оливър и нейния разказ за вечерта й в театъра. Сесил?… Майкъл?… Беше почти сигурен, че тя бе споменала някакъв Майкъл — Ева Кейн, гувернантката на семейство Крейг.
Ивлин Хоуп…
Разбира се! Ивлин Хоуп!
Двайсет трета глава
I.
Ив Карпентър влезе в къщата на семейство Самърхейс по обичайния начин, както правеха повечето хора, използвайки всяка удобна за целта врата или прозорец.
Тя търсеше Еркюл Поаро и когато го намери, заговори без заобикалки:
— Вижте какво, вие сте детектив и се предполага, че сте добър. Е, добре, наемам ви.
— Ами ако не ставам за наемане? Mon Dieu, аз не съм такси!
— Вие сте частен детектив, а на частните детективи им се плаща, нали?
— Така е прието.
— Това казвам и аз. Ще ви платя. Добре ще ви платя.
— За какво? Какво ще искате от мен?
Ив Карпентър остро каза:
— Да ме защитавате от полицията. Те са полудели. Изглежда, мислят, че аз съм убила онази жена Апуърд. Продължават да душат наоколо, да ми задават всякакви въпроси и да се ровят в какво ли не. Това не ми харесва. Подлудява ме.
Поаро я погледна. Имаше известна доза истина в думите й. Тя изглеждаше много по-стара, отколкото му се стори, когато я видя за пръв път преди няколко седмици. Кръговете под очите й говореха за безсънни нощи. От устата до брадичката й се бяха образували бръчки, а ръката й нервно трепереше, когато си палеше цигарата.
— Трябва да сложите край на това — каза тя. — Трябва.
— Мадам, но какво мога да направя аз?
— Намерете начин да ги прогоните. Проклети нахалници! Ако Гай беше истински мъж, щеше да сложи край на всичко това. Нямаше да позволи да ме преследват.
— А той нищо ли не е направил по въпроса?
Тя мрачно отвърна:
— Не съм му казала. Той само високопарно дрънка как ще окаже всякаква помощ на полицията. За него това е в реда на нещата. Онази нощ беше на някакъв ужасен политически митинг.
— А вие?
— Аз просто си седях вкъщи. Всъщност слушах радио.
— Можете ли да го докажете?
— Как мога да го докажа? Предложих на семейство Крофт приказно голяма сума, за да кажат, че са се навъртали наоколо и са ме видели да си седя у дома. Но проклетата свиня отказа.
— Това е много необмислен ход от ваша страна.
— Не разбирам защо. Щеше да свърши работа.
— Може би по този начин сте убедили прислугата си, че именно вие сте извършили убийството.
— Е, така или иначе щях да платя на Крофт за…
— За какво?
— Нищо.
— Не забравяйте, че искахте помощта ми.
— О! Нищо особено нямах предвид. Крофт ми предаде съобщението от онази.
— От госпожа Апуърд ли?
— Да. Молеше ме да я посетя онази нощ.
— А вие твърдите, че не сте ходили там, нали така?
— Че защо да отивам? Проклета старица. Защо да ходя там? Да й държа ръката ли? Изобщо не съм имала намерение да стъпя там.
— Кога се е получило съобщението?
— В мое отсъствие. Била съм навън. Не знам точно кога — вероятно между пет и шест следобед. Било е предадено на Крофт.
— И вие му дадохте пари, за да забрави, че е получавал това съобщение, така ли? Защо?
— Не се правете на глупак. Не исках да се забърквам в цялата тази каша.
— А след това му предлагате пари, за да ви създаде и алиби? Според вас какво са си помислили той и жена му?
— Кой го е грижа какво мислят те?
— Съдебните заседатели може и да ги е грижа — сериозно отвърна Поаро.
Тя ококори очи срещу него.
— Не говорите сериозно, нали?
— Напротив, сериозен съм.
— Биха повярвали на прислугата, а не на мен?