Поаро я погледна. Такава грубост и глупост! Да настройваш срещу себе си хора, които иначе биха ти помогнали! Късогледо, глупаво държане. Късогледо… Такива хубави големи сини очи. Той спокойно я попита:
— Защо не носите очила, мадам? Имате нужда от тях.
— Какво? О, понякога нося. Носех като дете.
— А после сложихте и шина на зъбите, нали?
Тя впери поглед в него.
— Да, ако искате да знаете. Защо питате всичко това?
— Грозното пате се е превърнало в красив лебед, а?
— Със сигурност бях доста грозна.
— А майка ви какво мислеше?
Тя се сопна:
— Не помня майка си. За какво, по дяволите, говорим в момента? Ще се заемете ли с работата?
— Съжалявам, но не мога.
— Защо?
— Защото в това дело аз действам от името на Джеймс Бентли.
— Джеймс Бентли ли? О, искате да кажете онзи слабоумник, който уби старата прислужница. Какво общо има той със семейство Апуърд?
— Може би нищо.
— Е, добре. За какво става въпрос? Колко?
— Тук е голямата ви грешка, мадам. Винаги изхождате от парите. Имате пари и мислите, че само те са от значение.
— Невинаги съм ги имала — отвърна Ив Карпентър.
— Да — каза Поаро. — И аз мисля така. — Той учтиво кимна с глава. — Това обяснява много неща. И оневинява други…
II.
Ив Карпентър си тръгна по начина, по който беше влязла, като залитна малко срещу силната светлина, както детективът не за пръв път я бе виждал да прави.
Поаро промърмори: „Ивлин Хоуп…“
Значи госпожа Апуърд беше позвънила и на Дирдри Хендерсън, и на Ивлин Карпентър. А може би и на още някого. Може би…
Морийн нахлу с трясък.
— Сега пък изчезнаха ножиците. Съжалявам, че обедът пак закъснява. Имам три ножици, а не мога да намеря нито една.
Тя се втурна към бюрото и процедурата, с която вече Поаро беше така добре запознат, се повтори отново. Този път предметът бе намерен значително по-бързо. Морийн излезе от стаята с радостен вик. Почти автоматично, без да мисли, той се приближи до бюрото и започна да слага нещата по местата им в чекмеджетата — восъка, хартията за писма, кошничката за ръкоделие, снимките.
Снимките…
Поаро гледаше втренчено снимката, която държеше в ръката си.
Нечии стъпки се приближаваха отново по коридора.
Въпреки възрастта си Поаро бе все още много подвижен. Той постави снимката на дивана, сложи възглавничка върху нея, а самият той седна върху възглавничката — и всичко това, преди Морийн да нахлуе в стаята.
— Къде, по дяволите, съм сложила тенджерата със спанака?
— Ето тук, мадам.
Детективът посочи тенджерата до себе си на дивана.
— А, значи ето къде съм я оставила. — Тя я грабна веднага. — Днес всичко закъснява… — Погледът й се спря на Еркюл Поаро, който седеше изправен като бастун.
— Защо, за бога, сте седнали точно там? Че даже и върху възглавничка! Това е най-неудобното място за сядане в цялата стая. Всичките пружини са скъсани.
— Зная, мадам. Но аз… аз се възхищавах на картината отсреща.
Морийн вдигна поглед към рисуваната с маслени бои картина, изобразяваща морски офицер с телескоп.
— Да, хубава е. Май единственото хубаво нещо в къщата. Не сме сигурни дали не е от Гейнсбъро. — Тя въздъхна. — Обаче Джони не иска да я продава. Това бил неговият прапра… не зная още колко „пра“ дядо, който потънал заедно с кораба си или направил нещо героично. Джони страшно се гордее с това.
— Да — отвърна Поаро вежливо. — Да, съпругът ви има с какво да се гордее.
III.
Часът беше три, когато Поаро пристигна в дома на доктор Рендъл.
Беше обядвал заешко задушено със спанак и недоварени картофи, а също и пудинг с невероятен вкус. Беше изпил половин чаша мътно кафе и не се чувстваше добре.
Вратата му отвори старият иконом господин Скот и Поаро помоли госпожа Рендъл да го приеме.
Жената беше във всекидневната и слушаше радио. Когато й известиха за него, се стресна.
Той я възприе по начина, по който я бе възприел и първия път. Подозрителна, предпазлива, уплашена от него или от това, което той представлява.
Тя изглеждаше още по-бледа и безплътна отпреди. Поаро почти бе сигурен, че е отслабнала.
— Искам да ви задам един въпрос, мадам.
— Въпрос ли? О? О, да.
— Госпожа Апуърд обаждала ли ви се е в деня на смъртта си?