— Всичко звучи чудесно, Поаро, но остава един факт — фактът, че самата тя беше убита, и то, след като е разпознала снимката. Искате да докажете, че двете убийства не са свързани помежду си, така ли?
— Не, не, не твърдя такова нещо. Съвсем явно те са свързани помежду си.
— Предавам се.
— Ивлин Хоуп. Това е ключът към загадката.
— Ивлин Карпентър? Това ли е вашата идея? Значи не Лили Гамбъл, а дъщерята на Ева Кейн! Но тя положително не би убила собствената си майка.
— Не, не става въпрос за убийство на майка.
— Какъв вбесяващ дявол сте вие, мосю Поаро! Още малко и ще кажете, че и Ева Кейн, и Лили Гамбъл, и Джанис Кортланд, и Вера Блейк — всичките живеят в Бродхини! И четирите заподозрени…
— Повече от четири са. Нали не сте забравили, че Ева Кейн е била гувернантка на семейство Крейг?
— Там, където има гувернантка, трябва да има и деца. Или поне едно дете. Какво е станало с децата на семейство Крейг?
— Мисля, че са били момче и момиче. Някакви близки ги взели.
— Следователно в нашия кръг на разследване трябва да включим още двама души. Две лица, които са могли да пазят снимката поради споменатата от мен причина — отмъщение.
— Не вярвам — каза Спенс.
Поаро въздъхна:
— И все пак трябва да се вземат под внимание. Мисля, че зная истината, въпреки съществуването на един факт, който напълно ме обърква.
— Радвам се, че все пак нещо ви обърква — отвърна полицейският началник.
— Кажете ми едно, mon cher Спенс. Ева Кейн е напуснала страната преди екзекуцията на Крейг, нали?
— Да, разбира се.
— И по същото време е очаквала дете, нали?
— Да.
— Mon Dieu, колко глупав съм бил! — възкликна Еркюл Поаро. — Всичко е толкова ясно, не мислите ли?
След тази забележка едва не последва едно трето убийство — убийството на Еркюл Поаро, извършено от полицейския началник Спенс в полицейския участък на Килчестър.
II.
— Искам — заяви Еркюл Поаро — да се обадя по телефона на госпожа Ариадни Оливър.
Телефонният разговор с госпожа Оливър беше осъществен с известни затруднения. Съобщиха му, че тя работела и не можела да бъде обезпокоявана. Но Поаро беше глух за всякакви извинения. След малко чу гласа на писателката, която беше сърдита и доста задъхана.
— Е, добре, какво има? — каза тя. — Трябваше ли точно сега да ми се обаждате? Беше ми дошла най-страхотната идея за убийство в магазин за платове. Нали ги знаете онези старомодни магазини, в които освен платове продават костюми и смешни долни ризи с дълги ръкави.
— Не ги знам — отвърна Поаро. — При всички случаи това, което имам да ви кажа, е далеч по-важно.
— Не би могло да бъде по-важно — заяви госпожа Оливър. — Искам да кажа, не и за мен. Ако не я запиша веднага, идеята ми ще се изпари!
Еркюл Поаро не обърна никакво внимание на творческите й мъки. Той започна да задава остри заповеднически въпроси, на които тя отговаряше някак неопределено.
— Да… да… това е един малък театър… Един от тях беше Сесил Еди-кой си, а човекът, с когото разговарях, беше Майкъл.
— Възхитително! Това е всичко, което исках да зная.
— Но защо са ви Сесил и Майкъл?
— Мадам, по-добре се върнете при костюмите и ризите с дълги ръкави!
— Не разбирам защо не арестувате доктор Рендъл — каза тя. — Ако бях на мястото на шефа на Скотланд Ярд, щях да го направя.
— Напълно е възможно. Пожелавам ви успех с убийството в магазина за платове!
— Идеята ми вече отиде по дяволите — оплака се госпожа Оливър. — Вие я съсипахте!
Поаро вежливо се извини. Затвори телефона и се усмихна на Спенс:
— Сега отиваме, или поне аз ще отида да разговаряме с един млад актьор, чието кръщелно име е Майкъл и който изпълнява само второстепенни роли в театъра в Калънки. Само се моля да е същият Майкъл.
— Защо, за бога…
Поаро изкусно отбягна надигащия се гняв на по-лицейския началник:
— Знаете ли, cher ami, какво е secret de Polichinelle?
— Това урок по френски ли е? — разгневено попита Спенс.
— Secret de Polichinelle е тайна, която всеки може да знае. Поради тази причина хората, които не я знаят, никога няма да я чуят, защото ако всеки си мисли, че знаеш нещо, никой няма да ти го каже.
— Само не мога да разбера как още се удържам да не ви хвана за гушата! — каза Спенс.