— Нищо — отвърна Еркюл Поаро. — Желая ви успех в живота, това е всичко.
Епилог
Еркюл Поаро и полицейският началник Спенс празнуваха в „Ла вией гран мер“.
След като сервираха кафето, Спенс се облегна на стола и въздъхна:
— Храната тук никак не е лоша. Малко пофренчена наистина, но къде ли пък може да намери човек прилична пържола и пържени картофи в днешно време?
— Вечерта, когато дойдохте за пръв път при мен, вече бях вечерял на същото място — каза Поаро.
— Оттогава изтече много вода. Трябва да призная, мосю Поаро, че вие чудесно се справихте с тази заплетена история. — Той леко се усмихна. — За щастие този млад мъж така и не разбра с колко малко доказателства разполагахме. Един хитър адвокат би го измъкнал. Но Робин напълно си бе изгубил ума и сам влезе в капана. Каруцата се обърна и той затъна до шия. Имахме голям късмет!
— Не беше въпрос само на късмет — поучително каза детективът. — Аз го изиграх така, както се изиграват големите риби! Той си мислеше, че съвсем сериозно приемам уликите срещу госпожа Самърхейс. Но когато се оказа обратното, загуби самообладание и рухна. Освен всичко друго той е и страхливец. Когато замахнах срещу него с чукчето за захар, той наистина помисли, че искам да го ударя. Силният страх винаги изкарва истината наяве.
— Имахте късмет, че майор Самърхейс не ви стори нищо — ухили се Спенс. — Май е твърде сприхав и при това — импулсивен. Едва успях да ви разтърва навреме. Той прости ли ви вече?
— О, да, сега сме приятели. Аз подарих на госпожа Самърхейс готварска книга и я научих да прави омлет. Mon Dieu, какво ли не изстрадах в този дом! — Той притвори очи.
— Доста объркан случай беше — размишляваше на глас Спенс, безразличен към апокалиптичните спомени на Поаро. — Това само показва колко вярна е приказката, че всеки има какво да крие. Госпожа Карпентър едва отърва ареста за убийство. Ако някой някога се е държал гузно, това бе тя и знаете ли защо?
— Eh bien, защо? — полюбопитства детективът.
— Обикновена проява на не съвсем почтено минало. Била е танцьорка, а е имала и доста приятели мъже. Не била вдовица от войната, когато дошла и се заселила в Бродхини, а това, което хората днес наричат „неофициална съпруга“. Добре, но всичко това не би минало пред такъв пуяк като Гай Карпентър. Затова тя му изпяла съвсем друга песничка. Така че, когато започнахме да се ровим в миналото на хората, Ив се побъркала да не би всичко да излезе на бял свят. — Той отпи от кафето си и самодоволно се изкиска. — Да вземем семейство Уедърби. Зловещ дом. Злоба и омраза. Непохватно уплашено момиче. И какво се крие зад всичко това? Нищо зловещо. Само пари. Пари! Най-обикновени лири.
— Толкова просто!
— Младата жена има пари, и то доста. Наследство от леля й. Затова майка й я държи така изкъсо — да не би да се омъжи за някой нехранимайко. Вторият й баща я ненавижда, защото у нея са парите и тя плаща сметките. Доколкото разбирам, той самият е неудачник, който се проваля с всичко, с което се захване. А що се отнася до госпожа Уедърби, тя е истинска отрова, разтворена в захар.
— Съгласен съм с вас — поклати глава Поаро. — Цяло щастие е, че момичето има пари. Това ще улесни много брака й с Джеймс Бентли.
Полицейският началник зяпна от изненада:
— Ще се омъжва за Джеймс Бентли? Дирдри Хендерсън? Кой казва това?
— Аз го казвам — отвърна детективът. — Аз съм се заел с тази работа. Сега, когато нашият малък проблем е приключен, разполагам с достатъчно време. Ще се постарая да ускоря този брак. Засега и двете страни нямат представа за това, но те се привличат. Ако оставим нещата на тях, нищо няма да излезе. Но ще си имат работа с Еркюл Поаро. Ще видите! Работата ще потръгне.
Спенс се ухили.
— Май нямате нищо против да си пъхате носа в чуждите работи, нали?
— Mon cher, това не звучи добре от вашите уста — укори го Поаро.
— Хванахте ме натясно! Но все пак Джеймс Бентли е нещастник.
— Със сигурност е нещастник! В момента положително е огорчен, че няма да бъде обесен.
— Той трябва да ви падне на колене от благодарност — отбеляза Спенс.