— И не му се полага нищо по-добро — вмъкна Ландола. Капитанът продължи да разказва:
— Вероятно познавате някоя си там Клариса, която от време на време пребивава в Родриганда?
— Да — потвърди Кортейо.
— Е, тя била тайната съпруга на Гаспарино Кортейо и му е родила син.
Родителите поискали да направят този син граф, поради което го подменили с истинския син на дон Мануел.
— Едва е за вярване!
— И все пак е вярно. Малкият Родриганда трябвало да бъде отведен при чичо си в Мексико. Вместо това бил разменен с малкия Кортейо и предаден на някакъв бандит, който пък трябвало да го умъртви. Разбойникът се оказал по-мекосърдечен от Кортейо. Оставил детето живо и добре го възпитал. Малкият бил наречен Мариано и след години отишъл в Родриганда като хусарски лейтенант под името Алфред де Лотрьовил.
Всичко това бе толкова вярно и ясно, че Кортейо на драго сърце би избухнал в ужасни ругатни. Той обаче се овладя и възкликна:
— Santa Madonna! Значи този Мариано е същинският Родриганда, а Алфонсо подставеният?
— Да. Това може да се докаже.
— Боже мой! — каза Кортейо. — Как не съм го знаел по-рано!
Капитанът продължи:
— Мариано трябвало да бъде премахнат, ала бил спасен и дошъл със Стернау в Мексико. Престъпленията обаче били започнали от по-преди, иначе казано, граф Фернандо починал. Бил получил отрова, но не бил мъртъв, а се намирал само в състояние на вцепенение. Чувал и виждал всичко. Бил погребан, но сетне изваден отново от ковчега и отнесен в един кош до морския бряг, където Ландола го качил на борда и продал като роб в Харар.
— Каква сатанинщина! Как му е потръгнало там?
— Много зле, докато срещнал един човек, който го познавал.
— Срещнал в Харар някакъв познат? В тази страна, в която иначе европейски крак не стъпва?
— Да. Накой си Миндрело от Манреса, който често ходел в Родриганда.
Двамата мъже побледняха под грима, ала Кортейо не остави да се забележи и запита:
— Как пък се е озовал тоя човек в Харар?
— Така, както и графът. Вникнал в тайната на Кортейо и оня го предал на Ландола, който го продал в Източна Африка.
— Колко са неведоми пътищата на Провидението! — продума Кортейо, сключвайки молитвено ръце.
— О, идва и още по-странно! Един ден някакъв търговец довел красива бяла робиня. Тя се харесала на султана на Харар и той поискал да я купи. Но тъй като не разбирала езика на страната и принадлежала към бял народ, бил повикан графът. Искали да видят дали разбира езика й, та да го направят преводач.
— Разбирал ли го е? — попита Кортейо, почти треперейки от любопитство.
Ландола също не съумя да прикрие един жест на нетърпение.
— Да. Дон Фернандо много добре го разбирал — отвърна капитанът. — Той питал, тя отговаряла и дори го назовала по име. Човек би могъл да го нарече чудо, защото тази робиня би-ла…еех, отгатнете коя, сеньорес!
— Да се отгатне е абсолютно невъзможно!
— Е, след като сте толкова добре запознат с делата на Родриганда, сигурно ви е известна и една хасиенда, която се води под името дел Ерина. Нейният притежател Педро Арбелец има дъщеря на име Ема и тъкмо тя била робинята.
На това място Кортейо подскочи и се втренчи в събеседника.
— Ема Арбелец? — попита. — Невъзможно, защото момичето е било…
За малко да се издаде. Само един незабелязан от капитана ритник го накара да се осъзнае. За щастие Вагнер бързо додаде:
— Не вярвате ли? Е, тогава слушайте!
Вагнер разказа на двамата всичко необходимо. Когато засегна успешното откриване на самотния остров, Ландола възкликна:
— Ascuas! Вие сте бил изключителен мореплавател. От данните на едно момиче, тласкано насам-натам на някакъв мизерен сал, да определиш местоположението на малко островче сред безбрежния океан, е нещо невероятно!
— Не, това е невъзможно — отговори Вагнер. — Честта се пада на Стернау, който без инструменти изчислил дължината и широтата на острова. Ема запомнила градусите.
— А-хаа! — произнесе Ландола. — Във всеки случай майсторска работа от тоя Стернау!
— Вярно. Ние отидохме до Източна Индия, където с една малка част от съкровището, което графът бе отмъкнал от султана, купихме парахода. Друга една част графът употреби за покупка на английски държавни облигации и задържа само скъпоценните камъни. Отплавахме, намерихме острова, прибрахме нещастниците и поехме към Мексико.
— Защо натам?
— Защото по-големият брой от въпросните лица имаха там да преследват своите цели, а и географски лежеше най-близо. Акостирахме в Гуаймас. Там получих нареждане да заобиколя нос Хорн и да пристана във Веракрус, за да отведа Стернау и другите до родината им.