— Кога ще се появят те във Веракрус?
— Времето не е твърдо определено. Аз ще изпратя човек до Мексико сити. Дон Фернандо вероятно ще се намира в палата си. Ако не, пращам друг до хасиендата дел Ерина. Там ще добия най-сигурни сведения. Само че, сеньорес, моето време за съжаление е към края.
Погледнал часовника, капитан Вагнер се изправи.
— Благодарим ви от сърце! — рече Кортейо. — Това, което чух, така дълбоко ме впечатли, че едва съумявам да се владея.
— Та тъй, сеньорес! Отправете се към койките и оставете всичко да преспи. Утре бихме могли да продължим разговора. А дотогава лека нощ!
— Лека нощ, сеньор!
Кортейо и Ландола се отдалечиха. В каютата си възбудено обсъдиха сведенията, до които се бяха добрали. През това време Петерс стоеше облегнат близо до комина и гледаше звездите. Не знаеше дали да сподели мислите си с капитана. В един момент долови приближаващи стъпки и се обърна. Беше Вагнер, който правеше обичайната си обиколка. Петерс пристъпи напред и долепи ръка до баретата.
— Кептън.
— Какво има, синко?
— Мога ли да зацитам какви са двамата пасажери?
— Би трябвало да отправиш тоя въпрос по-напред към кормчията.
— Добре зная, капитане, но с двамата нещо не е наред.
— Защо? Единият е адвокат, а другият негов секретар.
— Не го вярвам! Адвокатът може наистина да си е адвокат, ала секретарят е моряк.
— Я гледай! И по какво съдиш?
— Намери каютата ви в тъмното, без да ме е питал.
— Тъй — отбеляза капитанът. — Вижда се, че двамата не ти допадат.
— Наистина, ама хич, кептън.
— Тогава нека ги кажа, че са много учени и почтени господа. Подозренията ти са безпочвени и повече не ми споменавай подобни неща.
— Добре, кептън, ще се подчиня.
Петерс се обърна и се упъти негодуващо към койката си. Той сдържа думата си и се покори, обаче държеше двамата зорко под очи, докато корабът се стрелна край масивните скали на Сан Хуан д’Улоа и хвърли котва във Веракрус. Двамата пътници стояха с багажа си, в готовност за слизане на сушата. Капитанът бе застанал до тях.
— Значи заминавате за Мексико сити? — попита той адвоката.
— Да — потвърди онзи. — Не заварим ли там дон Фернандо, ще яздим към хасиендата.
— Това е пътят, който ще направи и моят пратеник. Колко жалко, че не може да се присъедини към вас! Аз ще го пратя утре.
След като ги откараха до брега, те наредиха да се отнесе багажът им на митницата и се отправиха пеша към агента Гонсалво Вердильо, чието жилище Ландола знаеше. Представили се просто като чужденци, бяха приети от него с не особена любезност.
— С какво мога да ви услужа, сеньорес? — попита.
— Бихме желали да получим едно малко сведение — отвърна Ландола.
— За кого?
— За някой си Хенрико Ландола, пиратски капитан. — Агентът пребледня, вцепени се и отвърна със запъване:
— Не ви разбирам, сеньор.
— О, разбираш ме и още как, стари мошенико! По челото на агента изби студена пот.
— Сеньор, уверявам ви, че наистина не зная кого имате предвид! — извика той.
— Кого имам предвид? Ее, самият себе си! Нима е толкова добра дегизировката ми, та не ме позна?
До този момент Ландола бе преправял гласа си, сега му придаде обичайния тембър. Кръвта се върна обратно в страните на агента. Протегна му ръце. Ландола ги стисна и забеляза:
— Тая помада за лице трябва да е отлична, щом мъж, плавал дванайсет години с мен, не можа да разпознае своя стар капитан.
— Сеньор капитано, вас не би ви познал и собственият брат — увери човекът.
— Е, в такъв случай сигурно не знаеш и този сеньор кой е? Вердильо напразно се вгледа в чертите на Кортейо. В заключение поклати глава:
— Никога не съм го виждал.
— О, дори много често, приятелю мой — заяви Ландола. — В Барселона.
— Не мога да се сетя.
— Нашият корабопритежател. — Човекът плесна ръце.
— Сеньор Кортейо? Наистина ли? Не, не, какво лице! Такава една промяна е голяма майстория!
— И си ни беше необходима — додаде Ландола. — Но, я кажи, можеш ли да ни дадеш информация за сеньор Пабло Кортейо или сеньорита Хосефа?
— Не.
— Caramba! И защо?
— Сеньоритата ми прати едно писмо, което трябваше да препратя до сеньор Гаспарино Кортейо. За отличаване го маркирах с числото 87. Пристигна ли?
— Да — отговори Кортейо. — Два дни преди заминаването ни.
— Оттогава нямам новини — поясни Гонсалво Вердильо.
— Столицата гъмжи от французи.