Сега бе прочетена смъртната присъда и нейните основания, след което на пленниците бе дадено разрешение да поговорят още веднъж.
Макс се обърна към Мирамон:
— Генерале, един храбрец трябва и в лицето на смъртта да бъде почетен от своя монарх. Позволете да ви предоставя почетното място в средата.
На Мехиа императорът каза:
— Генерале, каквото не ви бе възнаградено на земята, сигурно ще стане на небето.
Приближиха три отделения под командването на един офицер — всяко се състоеше от пет войника и двама унтерофицери. Те приближиха на няколко крачки до осъдените.
Императорът извади шепа златни монети и даде по една на всеки от застаналите срещу него войници.
— Целете се в сърцето ми! Целете се добре! — Императорът се отдръпна назад. Ясно и отчетливо изговори Максимилиан на испански своите последни думи:
— Прощавам на всички, моля всички да простят и на мен и желая моята кръв, която сега ще се пролее, да донесе на страната добро. Да живее Мексико, да живее Незави…
В този миг офицерът свали сабята, екнаха седем изстрела и императорът се наклони напред. От един непосредствено в сърцето примерен изстрел все още потръпващият император издъхна.
След Максимилиан се приготви Мирамон. Той отхвърли от себе си всички упреци за предателство и умря с едно «слава» за Мексико и императора.
Болният Мехиа успя само да изрече със затруднение:
— Да живее Мексико, слава на императора!
Мирамон се бе отърколил неповратливо на пясъка, но мъртъв. Мехиа остана прав, размахвайки във въздуха ръце. Беше зле улучен. Един от унтерофицерите опря дулото на пушката си зад ухото му и натисна спусъка. Този изстрел от упор просна верния мъж на земята.
— Libertad у independencia — Свобода и Независимост! — разнесе се над трите ковчега.
Това бе надгробното слово, което мексиканската нация произнесе над мъртвия император и неговите генерали.
На 30 юни пребиваващият в Мюнхен император на Австрия Франц Йозеф получи известието за екзекуцията на Максимилиан. «Wiener Fremdenblatt» уведоми за смъртта на разстреляния:
«Императорът на Мексико Максимилиан е мъртъв! Дръзкият поход на един одухотворен принц се превърна в трагедия, толкова величава, каквато още не е възниквала в ума на никой поет. Потеглил да извърши едно дело на цивилизацията, сега императорът лежи разстрелян от своите врагове в полята на Мексико, а императрицата седи безумна в замъка на Мирамар. Наистина, Историята е задала тук на идните поколения една от своите най-мистериозни загадки! Ние обаче казваме: „Така умря Максимилиан от Австрия. Той заслужаваше да умре за една по-добра кауза; той доказа това с поведението си в последните дни на своя живот!“»
18. Последен акорд
Сега Хуарес отново бе единствен господар на Мексико. Курт не бе присъствал на екзекуцията. Чувствата му се противяха да види как умира един мъж, когото е искал да спаси. По време на изпълнението на присъдата той седеше с Малкия Андре в палатката си. Чу траурния камбанен звън. До ушите му долетя пукотът на пушките.
— Сега! Сега те са мъртви! — извика Андре.
— Максимилиан вече беше мъртъв, когато ме отпрати — отвърна угнетено Курт.
— И спасението повече не беше ли възможно? Вероятно все пак е могло да бъде отмъкнат от неговия затвор.
— Преди да бъде пленен Макс, можех да го спася, без да се впускам в престъпления.
— Нима по-късно щеше да има някакво?
— Разбира се, и то престъпление, за което всеки кодекс налага най-голямото наказание — противозаконно освобождаване па пленник.
— Ее, в такъв случай освобождението му и преди туй щеше да си е незаконно.
— Не, тъй като тогава той все още се намираше сред своите. Но веднага щом попадна в ръцете на републиканците, бях длъжен да оттегля ръце.
— Хм. Може би имаш право. Императорът нищо друго не искаше.
— И така, не е нужно да си отправяме упреци. Тук обаче повече работа нямаме. Исках само да чуя тези съдбоносни изстрели. Бях свидетел на една от най-големите исторически трагедии и ще напусна Керетаро.
— Без освобождаване от служба или отпуск?
— Аз не съм зависим от Ескобедо.
— Накъде ще вървим?
— При Хуарес. Препусни, моля те, до доктор Стернау, та като дойда да го намеря готов!
На другия ден тримата яздеха в компанията на двамата индиански вождове към Сан Луис Потоси. Когато минаваха през Гуанахуато, Малкия Андре спря.
— Ах, майне херен, познавате ли тоя кон? — и посочи едно оседлано животно, оставено пред някаква вента.