— Това е конят на Черния Жерар — удиви се Стернау. — Сигурно е отседнал тук. Да влезем!
Но Жерар вече ги бе видял и излизаше. Беше ходил до Сантяго и искаше да ги издири и уведоми за бягството на Ландола и Гаспарино Кортейо от Сантяго и тяхната смърт при Дяволския извор. Новината беше много неприятна за Стернау, тъй като ако бяха живи, присъствието им в съда значително щеше да облекчи делото. Но така или иначе фактът не можеше да бъде променен. Когато малкото общество, към което се бе присъединил и Жерар, стигна Потоси, Стернау незабавно се отправи към президента с Курт. Той ги прие, макар да бе претрупан с работа.
— Някаква трагична вест ли носите? — попита сериозно, след размяна на поздравите.
— Да — отвърна Курт. — Аз нося екота на изстрелите, под които падна Макс от Австрия.
— Значи сте присъствал на екзекуцията?
— Не. Не считам за достойно да зяпам подобни зрелища.
— Вече пристигна пратеник на Ескобедо. Максимилиан е умрял смело и като мъж. Аз бях негов политически противник, но не и личен враг.
Излизаше, като че намира за нужно да се оправдае. Ето защо Стернау бързо вметна:
— Ние много добре го знаем, сеньор!
— Виж ти! — каза Хуарес, като остави да се забележи една тайнствена усмивчица. — Значи сте ме разбрал и сте си направил труда?
— Дори много усърдно, ала без успех. Оберлейтенант Унгер също бе отпратен — отговори Стернау.
— Значи все пак сте считал за възможно, хер оберлейтенант, ерцхерцогът да…нали разбирате?
— Беше даже много лесно — отговори Курт.
Тогава Хуарес поклати глава, пристъпи към прозореца и дълго гледа навън. После се обърна рязко и каза:
— Той не е желаел нещо друго. Сега е мъртъв! Да не го съдим и ние повече! Но аз ви благодаря, че сте разбрали моите недомлъвки и сте действали според тях. Разчитам на вашата дискретност!
Той говореше сериозно и развълнувано. Двамата му слушатели също бяха разчувствани. Възникна пауза, която Хуарес прекъсна с въпроса:
— Навярно ще искате скоро да напуснете Мексико?
— Надяваме се — отвърна Стернау. — Но известно време ще трябва да останем все още под ваша закрила, сеньор.
— Това ме радва. Знаете, че всичко, което мога да сторя за вас, ще бъде направено. Преди да заминете, трябва да приключим с делото Родриганда, доколкото ще бъде изслушано от страна на мексиканския съд.
— Към кой съдия да се обърнем? — осведоми се Стернау.
— Към мен самия. Аз ще се погрижа нещата да допаднат както в справедливи, така и в дейни ръце. Пленниците още ли се намират в Манастира дела Барбара? Идете да ги отведете! Нека бъдат свикани също Мария Хермоес, старият хасиендеро Педро Арбелец заедно с дъщеря му и индианката Каря!
— Тук в Потоси?
— Не. Аз ще замина за столицата. Там трябва да отведете пленниците.
— Открито следствие ли ще водите?
— Разбира се.
— Бих искал да повдигна възражение срещу това. По този начин още преди да сме приключили тук, нещата дотам ще са се разгласили в Испания, че тамошните виновници ще имат време да се изплъзнат от правосъдието.
— Това е вярно. Тогава ще бъдем предпазливи и ще водим следствието колкото може по-секретно. А като предпазна мярка ще се обърна към Испания с молбата, излагайки причините, да държат граф Алфонсо под таен, но строг полицейски надзор. Това удовлетворява ли ви?
— Напълно, сеньор!
— За експедирането на затворниците от Манастира дела Барбара до столицата ще ви предоставя достатъчно голямо военно подразделение. Кога заминавате?
— Утре заран. Искаме да оставим конете да си отпочинат и да се уговорим с Гърмящата стрела и Лешоядовия клюн.
— В такъв случай ще дам необходимите заповеди.
С това разговорът приключи. После потърсиха лорд Дридън, чиято мисия отиваше към своя край. Стернау обсъди с другите кои ще яздят до хасиендата дел Ерина, за да отведат нейните обитатели. Тъй като там се намираха Ема, Резидиля и Каря, бяха определени Гърмящата стрела, Жерар и Мечешко сърце. На другата сутрин потеглиха, след като вечерта още веднъж бяха поздравили намиращата се в Потоси сеньорита Емилия. Хуарес щедро я бе възнаградил за оказаните услуги.
Известно време по-късно, придобил отново цялата си слава и титла, президентът Хуарес влезе тържествено в столицата Мексико. Сред населението цареше неописуемо ликуване, когато запотекът, принуден някога да бяга, ала въпреки това не изгуби своя несломим кураж и не се отрече от поста си, сега влезе в града като спасител на отечеството. Всички улици бяха украсени с триумфални арки, венци и флагове и дъжд от ухаещи цветя летеше към него и коня, който го носеше с горди крачки и танцуваше по любимите деца на Флора.