Но на първия ден след тържественото му посрещане гласното ликуване се преобрази в тихо очакване — Хуарес започна своето пресяване. На неумолимо правосъдие подложи всички, играли някаква роля от първия ден на френската окупация, според патриотичната им стойност. Започна да отделя овцете от овните и да изтръсква червеите от дървото на гражданското благополучие. Хиляди се почувстваха с нечиста съвест. Мнозина избягаха тайно, виждайки колко строг бе президентът. Където бе възможно, той проявяваше милост, но където разбереше, че снизходителността е неуместна и дори опасна за всеобщото добро, наказваше с вникнала в нещата строгост и хората с благодарност отбелязваха, че тя не е породена от корист.
Тъй като Хуарес развиваше незнаеща почивка дейност, не мина много и във всички сектори на правителствения апарат зацари ред и стана тъй, че той бе признат като повелител на мексиканската държава дори от правителствата, кокетничили преди това с Наполеон.
Една късна вечер, когато жителите на столицата се унасяха в дрямка, към нея приближаваше от север колона ездачи. Луната грееше ярко, поради което човек можеше да различи, че се състои от пленник и неговият конвой. Той бе вързан за коня си. Към две мулета бе прикрепена носилка, от която сегиз-тогиз се разнасяха стенанията на женски глас, ала придружителите това много не ги беше грижа. Отрядът стигна до града, премина по няколко улици и спря пред правителствената сграда, до чиято врата ездачите от конвоя скочиха от конете. Един от тях влезе и бе запитан от дежурния пост какво иска и кого води.
— Буден ли е още президентът? — гласеше краткият насрещен въпрос.
— Да. Той работи всяка нощ до зазоряване.
— Тогава съобщете за мен! Името ми е Стернау.
— Стернау? Хм. Сега не е редно да се съобщава за никой. Президентът не иска да го безпокоят. Елате пак през деня!
— Дали и кога ще дойда пак, няма да определяте вие. За мен трябва да бъде доложено и президентът ще ме приеме!
Тези думи бяха така категорично изговорени, че часовоят се подчини без по-нататъшни възражения. Не мина много и Стернау бе уведомен, че Хуарес е наредил да го поканят. Когато влезе при президента, той поиска да се извини за среднощната визита, ала бе прекъснат от радостния възглас:
— Най-сетне идвате! Отдавна ви очаквам с нетърпение.
— Не можехме по-рано, сеньор. Трябваше да изчакаме дамите и господата от хасиендата, а междувременно Хосефа Кортейо така се е разболяла, че бе невъзможно да я докараме по-рано в столицата. Влагата и студът на подземната килия в Сантяго са й докарали остро възпаление, което едва съумях да овладея.
— Но сега се оправи?
— Не. Тя няма да се оправи. Бях принуден да положа всякакви старания, за да я доведа дотук. Въпреки всичко понасяше големи болки. Веднага щом се прекрати въздействието на моите лечебни средства, тя ще престане да живее.
Хуарес кимна леко.
— А иначе как стоят нещата, сеньор Стернау, разпитахте ли затворниците и получихте ли някакви признания?
— За жалост не.
— Така и очаквах. Престъпниците, с които си имаме работа, са толкова закоравели, че не следва да се очаква откровено признание. Добре поне, че разполагаме с писмото, което Хосефа навремето бе изпратила от хасиендата дел Ерина до баща си. Тези редове са все таки важно веществено доказателство.
— И все пак аз все още се надявам на признания от страна на Хосефа. Болките, от които страда, са наш могъщ съюзник. С моите лекарствени средства аз опитвах да ги облекча. Възпалението обаче напредва неудържимо и прогресивно и съм убеден, че болките ще се превърнат в адски мъки. Те вероятно ще сложат край на нейното упорство.
— Като човек съжалявам тази девойка, ала като юрист съм длъжен да кажа че си е заслужила орисията. Сеньор Стернау, всички вие ще живеете при мен. Палатът има повече от достатъчно стаи за вас. Семейство Кортейо ще поставя под строг надзор. Още сега ще дам необходимите заповеди.
Хуарес посегна към звънеца и пристигналите бяха настанени с цялата грижовност.
На другия ден започна разпитът, ала без резултат. Кортейо и неговата достойна дъщеря просто безсрамно отричаха всичко, въпреки струпаните многобройни доказателства, под които някой друг би бил буквално смазан. Когато съдията тикна пред очите на Пабло Кортейо писмото, което той преди години бе писал до Алфонсо, използвайки обръщението племенник, онзи дръзна да окачестви уликата като фалшификация, която уж са изфабрикували неговите врагове, за да го унищожат. Никой не бе така възмутен от това твърдение, както Каря, сестрата на Бйзоновото чело, която, както читателят знае, навремето бе намерила издайническото писмо в багажа на младия граф. Сетне го бе скрила на сигурно място, ала в последвалите времена на злощастни превратности повече не бе помислила за него. Когато Мечешко сърце дойде да я отведе в столицата, тя се бе сетила за тази улика и за своя радост я бе открила непокътната в скривалището.