Съпругата на Максимилиан, императрица ШАРЛОТ, също принадлежи към оспорваните личности на историята. Навремето се разправяше, че нейното честолюбие е подмамило Максимилиан да сложи на главата си кървавата корона на Мексико. Безумието, в което изпада по време на залеза на неговото владичество, още преди смъртта му, продължава и тя почива в умопомрачение на 19 януари 1927 в замъка Бушу край Брюксел на осемдесет и седем години.
Седнал на старото кресло в работния си кабинет, Главният лесничей Роденщайн бе вперил надолу кисел поглед. Краката му бяха обути в стигащи до коленете дебели и безформени плъстени ботуши, а отгоре бе наметнал и сгънат на два ката вълнен конски чул. Пред него стоеше верният Лудвиг, гледащ също така мрачно и безпомощно към земята.
— Да — каза той, — и аз не зная никакво средство, хер хауптман.
— В такъв случай и ти си такъв умник като лекарите, по-точно такъв главанак. Алопатията ме намъчи, хидропатията ме екзекутира, а хомеопатията направо ме подлуди. Ето как срещу острия ревматизъм трябваше да взема Akonit, Arnika, Belladonna, Loryknin, Chinin, Chamomilla, Merkur, Nux Vomica, Pulsatilla, срещу хроничния — Arsenik, Sulfur, Rhododendron, Phytolaca и Stillingia, а срещу оня, дето ме тегли насам-натам — Arnika, Pulsatilla, Belladonna, Moschus, Sabina, Sulfur, Calmia и Capsica. Сега да ми каже някой в що за бохча за треволяци, прахове и хапове бих се превърнал, ако бях изгълтал всичките им тия илачи! Пъкъл и Сатана! Стига само да дойдеше пак някоя чудесна новина, като оная навремето от нашия Стернау. Тогава заподскачах от радост, оздравях изневиделица и се почувствах като риба във вода. Но сега…я, не се ли почука, Лудвиг?
— Да, хер хауптман!
Лудвиг отвори вратата. Отвън стоеше един пощальон. Той влезе и предаде една депеша. Старият я отвори, прочете я за втори, трети път и изпружи нагоре ръце като хлапак.
— Ихаа! Уха-ха! Их-ха-ха! Лудвиг! Магаре! Момчето ми! Долу тия болнични ботуши!
Роденщайн бе скочил и се мъчеше да изуе със замах ботушите, което при тяхната ширина не бе кой знае колко трудно. Лудвиг гледаше шашардисан.
— Ама, хер хауптман! Ботушите…болките!
— Болки ли? Глупости! Никакви болки нямам. Аз оздравях, ревматизмът отиде по дявола! Знаеш ли какво съдържа телеграмата? Те идват, идват! Утре всички ще са тук! Доктор Стернау и всички, всички! И-ха-ха! Хайде делдумхайраса! Вива, подаграта, радикулита, ревматизма, всичко това оставих напъхано в плъстените ботуши! Гледай само как мога да скачам!
И наистина, Главният лесничей кръстосваше с едри крачки стаята, оповестявайки шумно:
— Трябва веднага да отида до вила «Родриганда» да предам на ония там телеграмата.
— Нима чак там ще иде хер хауптманът? — попита угрижено Лудвиг.
Не получи отговор. Старият закуцука надолу по стълбите и сетне през гората към вила «Родриганда».
Обитателите на красивата дача «Родриганда» бяха уведомени за всичко, което се бе случило в Мексико. Преди известно време пък от Испания бе дошла новина от ръката на Стернау, че всичко върви добре и самозваният Алфонсо редом с майка си Клариса се намирали под арест.
Същевременно се бил появил курато[26] на едно пиринейско селце и дал важни показания. Малко преди да отиде навремето при Гаспарино Кортейо, сиреч преди деветнайсет години за да предяви претенциите си в онзи съдбоносно протекъл за него разговор, капитано на пиринейските разбойници се отбил при него. Бил му предал един запечатан документ със забележката да го отвори, не се ли върнел след определеното от него време. Когато срокът изтекъл — читателят знае защо капитано не се появил — той отворил писмото. Не било друго, а онова писмено признание на Гарспарино, което капитано го принудил да напише и в което пълномощникът на граф Родриганда изповядваше, че по негово нареждане малкият граф Алфонсо е бил отвлечен.