Курато здравата се стреснал от това разкритие. Събрал сведения и стигнал дознание на събитията, разиграващи се тъкмо по онова време в Родриганда. Какво трябвало да стори? Той съвсем правилно разбрал, че неговото свидетелско показание и документът, който имал в ръцете си, не са достатъчни да изобличат престъпниците, толкова повече, че нямало никой, комуто да се довери.
Та нали контеса Розета била безумна, а граф Мануел дълго време бил смятан за мъртъв. После достигнала вестта — първо като слух, после все по-определено, — че дон Мануел не е мъртъв и не предявява повече претенции към замъка и имението Родриганда. Това напълно отнело мъжеството на курато. Щом като самият граф вече нехаел за имуществото си, той нямал абсолютно никаква причина да се намесва в нещата.
Ето как станало, че мълчал деветнайсет години по работата, която му поверил капитано. Едва когато Стернау и Мариано дошли в Испания и повдигнали обвинение срещу Алфонсо, той се почувствал задължен да излезе от своята неизвестност да даде за протоколиране показанията си и документа на капитано.
Към това се прибавяло признанието на просяка Тито Сертано, който преди смъртта си бе предал в ръцете на Мариано и от което със сигурност произлизало, че Мариано е истинският Родриганда, а Алфонсо един измамник. Преди отвличането си Мариано бил скътан това признание зад един стенен шкаф в замъка Родриганда и сега бил съумял да го намери неповреден.
Дори испанският съд да не бил получил предварително необходимите доказателства, от които следвала вината па Алфонсо и Клариса, то тези два документа сами по себе си щели да бъдат достатъчни за изясняване на случая. Ето как станало, че на признаването на Мариано като истинския син на граф Мануел повече нищо не стояло на пътя.
Този доклад Стернау бе завършил със забележката, че на него и спътниците му вероятно ще е възможно след изтичането на четиринадесет дни да потеглят за Райнсваледен.
Писмото беше изпълнило всички с огромна радост. Най-сетне предстоеше горещо жадуваната среща. Душевното състояние на обитателите на Райнсвалден не подлежеше на описание.
И ето че дойде Главният лесничей със своята телеграма и повиши възбудата до степен на неизмеримост. Приготовленията започнаха начаса и продължиха цялата нощ. Никой не бе могъл да мигне. Всичко живо бе изпълнено с очакване. Само часовете едва-едва се точеха.
Беше привечер, когато се чу трополене на коли и минута по-късно разделените от толкова години потънаха в обятията си. Бавно, постепенно улегна бурята от първите поздрави и в различни стаи се сформираха отделни групи. Вълна от щастие бе заляла дома.
В един ъгъл седяха дон Мануел и дон Фернандо със сър Хенри Дридън и се радваха на щастието на своите деца. Сълзи на умиление се стичаха като перли от очите им. Пред тях стояха Розета със своя съпруг и дон Алфонсо де Родриганда и Севиля — някогашният разбойнически възпитаник Мариано, с Ейми. Край тях сестрата и майката на Стернау. От устните на всички се бе отронила тиха молитва.
— Къде е всъщност нашата Горска роза? Хайде да я потърсим! — обърна се по едно време Стернау към съпругата си.
Розичка в началото се бе втурнала изпълнена с любов към баща си, ала сетне бе предоставила родителите си един на друг. Сърцето й така преливаше, че не бе усетила как някой — той първо бе поздравил собствената си майка, а после Главния лесничей Роденщайн и стария Лудвиг — тихо се бе промъквал след нея. Едва що бе стъпила в стаята си, когато чу вратата повторно да се отваря и вътре влезе…Курт Унгер.
— Курт! Мили мой, скъпи Курт!
Хълцайки, тя се хвърли в прегръдките му, след което си заразменяха целувка след целувка в сладостна забрава. Така и не им направи впечатление, че отвън прозвучаха стъпки. Също толкова малко забелязаха, че вратата се отвори и на прага се появиха и спряха две лица.
— Ох, колко безкрайно щастлив съм да видя отново личицето ти! — ликуваше Курт.
— Аз съм не по-малко щастлива! — призна му тя.
— Розичка!
Името прозвуча откъм вратата. Беше го изрекла Розета. Двамата се огледаха стреснато.
— Мамо! — усмихна се смутено Розичка. Родителите приближиха и Стернау възкликна зарадван:
— Курт, ти ще получиш възнаграждението, което ти се полага!
Той събра ръцете на двамата и продължи:
— Е, момчето ми, да отидем и при твоите родители, за да споделим с тях нашето щастие!
Честният Лудвиг Щраубенбергер тъкмо разменяше мисли със стария Роденщайн за радостта, настанила се днес във вила «Родриганда», когато някой го тупна по рамото. Той се обърна. Пред него стоеше един дребен мъж.