— Я стига! Нямам никакво желание да отнеса някой куршум или нож в тялото си!
— Caramba! Толкова ли е опасен човекът? Познавате ли го?
— Дори много добре. Той е мой брат.
От изумление Кортейо зейна широко уста.
— Ваш брат? И иска да ви отнеме живота?
— Да. От двайсет години се домопва да ме открие и си отмъсти.
— Че за какво толкова?
— За какво ли? Хм, не му е тук мястото.
— И на чия страна в крайна сметка е правото?
— На неговата, и сам бихте могъл да се досетите! Аз му отмъкнах бащиното наследство!
— Пратете му тогава един куршум в главата и сте свободен!
— Не ми идва и на ум. Ще опитам да съчетая приятното с полезното. Ще се върти край мен обичаният ми заварен брат и ще ми бъде полезен като водач.
— Значи само заварен брат? Е, тогава няма какво толкова да му умувате. Да побързаме към митницата и да се дигаме по-скоро от трескавия въздух на тая проклета дупка!
Дадоха на агента необходимите указания и тръгнаха да се погрижат за багажа. Когато стигнаха гарата, завариха ловеца да ги чака. С влаковете нещата ги устройваха много добре и не след дълго вече се движеха по нанагорнището.
Скоро след стиймъра на капитан Вагнер в пристанището се появи друг параход и хвърли котва на известно разстояние от него. Вагнер бе уредил формалностите и дал съответните заповеди. Сега възнамеряваше да отиде на сушата и въпреки царящата там треска, да разгледа града. Заповяда да спуснат динги и когато бе готова, се отправи към бордовата стълбичка. Случи се, че трябваше да мине край Петерс. Спря неволно за миг пред матроса и попита с настроение:
— Е, момчето ми, май се бе заблудил в двамата чужденци, а?
— Не, кептън.
Отговорът изненада капитана.
— Не? — запита объркан.
— Аз имах право, кептън. Единият беше моряк и двамата си бяха мошеници. Мога да го докажа.
— И как?
— Който носи фалшиво име не е ли мошеник?
— Често. Но нима тук случаят беше такъв? Техните паспорти бяха в изправност.
— Може и така да е. Но когато мислеха, че са сами, се наричаха с други имена.
— Ти чу ли ги?
— На няколко пъти съвсем ясно. Адвокатът бе наричан от секретаря «сеньор Кортейо», докато пък той се обръщаше към него с «капитане» или «сеньор Ландола».
Вашер отскочи назад, сякаш бе получил в гърдите юмручен удар.
— Човече, защо не ми доложи веднага?
— Аз на два пъти ви съобщих за тези хора, кептън, ала вие ми запретихте да говоря за тях. Зная дълга си.
— Проклятие!
Капитанът свърна към палубата и я кръстоса неколкократно с големи крачки.
— Ох! Сега всичко ми е ясно! — изръмжа. — Затова знаеха толкова много за Родриганда. А аз се държах ужасно дървеняшки и се оставих да ми изтръгнат всичко като някой школник. Тая работа трябва да се оправи. Петерс!
Повиканият бързо приближи.
— Кептън! — викна, докосвайки баретата.
— Навлечи на бърза ръка някое свястно сако, идваш с мен на сушата!
Запленен от честта да напусне борда с капитана, Петерс хукна и само след мигове се върна в изискано облекло. На брега погледът на капитана се спря на голямо, обширно заграждение, във вътрешността на което се виждаха подредени гроб до гроб.
— Това е гробището на французите — каза той, — покосени от небесната жарава и ужасната треска. И тия безгрижни типове не са го нарекли другояче, a «Jardin d’acclimatation»[2] — «Аклиматизираща градина».
— Който е легнал там, вече се е аклиматизирал — промърмори Петерс.
Двамата започнаха да претърсват града. Всички улици бяха многократно преминати. На митницата чуха, че сеньор Антонио Вериданте бил тук, за да остави багажа си за проверка. Сетне влязоха за втори път в една гостилница, в която преди туй само бяха надникнали да огледат посетителите, без да сядат. Сега капитанът бе уморен.
— Тук ще отпочинем малко — каза и се отправи с широки крачки към единствената свободна маса.
Там насмалко да отскочи ужасен. На съседната маса седяха двама мъже — един млад и друг по-възрастен и той беше, от когото Вагнер току-що се стресна толкова много. Носеше обичайното за ловец облекло, ала носът му имаше такива измерения, че навярно всеки би се дръпнал стъписай, дойдеше ли неподготвен в негова близост.
Човекът бе видял изумлението на капитана. Източи уста, изстреля плътна струя кафяв тютюнев сок, отпи от чашата исполинска глътка и се обади:
— Не се стряскайте, сеньор, нищо няма да ви стори! Истинска душа е тоя нос.
Вагнер се засмя.
— Значи мога безгрижно да се настаня тук?
— В името Божие. Няма да ви набучи.