— Тези легитимации са наистина валидни, ала човек все пак трябва да е предпазлив. Казахте, че притежавате испански паспорт?
— Да. Аз съм Антонио Вериданте, адвокат от Барселона.
— А другият Mocto?
— Той е мой секретар. Ето паспортите ни.
Кортейо подаде документите на служителя и французинът ги прегледа внимателно.
— Добре — каза. — Всичко е наред и вие можете да пътувате с нас, но в моето купе. Само че трябва веднага да се качвате, защото времето напира.
— Ние сме готови — увери Кортейо.
— Тогава побързайте!
Той отвори служебното помещение и ги тикна вътре. В продължение на няколко минути те останаха сами.
— Какво щастие! — обади се Ландола. — Изпървом по всичко личеше, че май ще артисаме.
— Pshaw! — усмихна се ловецът. — Тези месю французи дрънкат много, ама и имат широка съвест.
— Всъщност беше доста рисковано начинание — забеляза Кортейо.
— Рисковано начинание? — запита Грандприз. — Човек никога не рискува нещо, ако прахоса двайсет долара.
Кортейо долови намека в думите. Извади още една стофранкова банкнота и му я подаде.
— Заповядайте един заместител! Та нали похарчихте парите заради нас.
— Може би донякъде и за себе си — отвърна Грандприз. — Но и не мисля да ви оскърбя с отхвърлянето на някакви мизерни двайсет долара. Благодаря!
В този момент локомотивът даде знак, началник-влака отговори и се качи. Влакът се раздвижи. В Ломалто очакваха вагоните. Гарата имаше милитаристичен вид. Беше пълна с френски войници, които трябваше да бъдат откарани С железницата до морето и там натоварени на кораби за родината. Пристигналите вагони бяха скачени с чакащите. Те бързо се напълниха с радостни от връщането пътници и влакът се задвижи обратно към Веракрус.
С влака имаше връзка пътуващият до столицата Мексико дилижанс. Тримата пътници си извадиха билети. Кортейо и Ландола се качиха във вътрешността на колата. Предпочел свободния изглед, Грандприз се покатери на покрива и се намести, доколкото бе възможно, по-удобно. По този начин предостави на другите двама време и възможност да разговарят помежду си свободно. Когато колата се приведе в движение, Кортейо подхвана:
— Цяло щастие за вас, че сте дегизиран. Тоя тип щеше да ви познае и кой знае какво можеше да се случи.
— Ба! Вярно, че ми е приятно, дето няма ни най-малко понятие, че аз съм търсеният, но в никой случай пък не съм човекът, който ще се страхува от него. Който захване разправии с мен, знам как да го обслужа, бил той непознат или брат.
— Какви са намеренията ви спрямо него?
— Той ми иска кожата, добре, значи аз ще смъкна неговата. Но на първо време можем добре да го използваме. А след като престане да ни бъде полезен, ще му видим сметката.
— Хубаво! Вярвате ли на неговия разказ за сеньор Хиларио?
— Безусловно.
— Следователно бихме могли да намерим при тоя Хиларио брат ми или поне следа от него?
— Сигурно. Ето защо трябва да уредим нашата работа в столицата по възможно най-бързия начин и после незабавно да се отправим към Манастира дела Барбара край Сантяго.
— Нашата работа в столицата? Хм! Какво разбирате под това?
— Е, нищо повече, освен проклетата гробарска история.
— В това отношение бихте могъл да се заблудите. Аз имам в Мексико още доста работа за вършене.
— Знае ли се — усъмни се Ландола.
— Ее, сега имотите на Родриганда нямат господар.
— О, все ще имат някой.
— Забравяте, че официално граф Фернандо е мъртъв, а моят брат е екстерниран от страната. Следователно именията понастоящем са без управление.
— Тъкмо затова трябва да си имат — правителството.
— Да не искате да кажете, че са секвестирани?
— Не, тъй като граф Алфонсо, истинският собственик, все пак не е екстерниран от страната. Той все още си притежава всички свои права.
— Значи смятате, че правителството се е заело с управлението? Аз се съмнявам.
— И каква е причината? — подпита Ландола.
— Хм! Кое е правителството, за което говорите?
— Имперското.
— То изобщо не е правителство — император Макс е на храна и квартира при Наполеон. Прехраната му при французите е по милост. Без съгласието на маршал Базен не може да предприеме и една стъпка.
— Е добре, под управление на френското правителство тогава го разбирайте.
— И то да се е заело с управлението на именията Радриганда? Месю французите нямат време за такива работи!
— Месю французите винаги имат време, когато се касае да смъкнат пари. Не мислите ли и вие така?
— Считате, че в случая се правят пари? — учуди се адвокатът.