— Разбира се. Вашият брат е правел пари за себе си. Французите не са по-гламави от него. Би следвало да го очаквате! А после не можем нищо да сторим.
— О, напротив! Нямам ли в джоба си удостоверение, че като агент на граф Алфонсо съм натоварен да се заема с уреждането на тези дела?
— Действително. Само че се пита също дали това удостоверение ще бъде достатъчно уважено. Ще видим.
— При всички случаи щом идем в Мексико сити ще се завъртя в палата Родриганда да се поослушам.
— Каква полза? Само ще ни подхвърлите на опасността да ни открият.
— Надали. Имам добри документи и съм неразпознаваем.
— Е, правете, каквото искате! Но на мен позволете да ви чакам на някое сигурно място, докато се намирате в Родриганда.
В Мексико сити тримата отседнаха в една страноприемница. Ландола и Грандприз останаха там, а Кортейо веднага се отправи към палата. От двете страни на входа той забеляза караулки. На пост стояха двама почетни стражи — знак, че тук е отседнал висш военен. Поиска да влезе, ала единият пост го задържа.
— При кого искате да отидете?
— Кой офицер е тук на квартира? — отвърна с въпрос Кортейо.
— Генерал Клозмонт.
— Благодаря! Но не мисля да обременявам генерала. Идвам при собственика на дома.
— Искате да кажете при мосю администратора? Партера вдясно.
Кортейо последва указанието. В дясната страна на коридора забеляза на една врата табела, на която се четеше думата «Администратор». Почука и влезе на последвалата покана. Озова се в стая с няколко бюра, зад които работеха неколцина души. Един от мъжете се надигна, пристъпи към него и запита:
— Какво желаете?
— Да говоря със сеньор администратора.
— В момента не приема. Закусва.
— Доложете за мен!
— Не мога да го сторя. Той не обича да го смущават.
Кортейо зае възможно по-достолепна стойка.
— Помолих ви да съобщите за мен и това ще направите! — Човекът го изгледа учудено. Явно тонът на Кортейо все пак оказа някакво въздействие, защото отговорът гласеше:
— Кой сте вие, сеньор?
— Това по-скоро касае само администратора. Кажете: един сеньор, който идва от Испания и желае незабавно да говори за графските имения и управлението им.
— О-о! Това май е нещо друго. Да бяхте казал веднага, вече да съм съобщил за вас. Имайте добрината да ме последвате до следващата стая, за да почакате там администратора!
Кортейо последва човека до разположеното в съседство помещение, където временно бе оставен сам. То наподобяваше далеч повече изискан дамски салон, отколкото делова стая.
— Хм! — промърмори Кортейо. — Тоя мосю управител изглежда се отличава с изтънчени светски обноски. Може би Ландола има право.
Едва след четвърт час долови стъпки. Влезе изискано облечен по френска мода мъж, чиито черти, мустаци и брадичка навяваха веднага предположението, че е французин. Той огледа Кортейо хладно и проучвателно и запита на поносим испански, ала без да се поклони и поздрави:
— Кой сте, мосю?
— Името ми е Антонио Вериданте.
— Хубаво! Според звученето испанец, тъй ли?
— Да. Адвокат от Барселона. Агент и пълномощник на граф Алфонсо де Родриганда.
— Аха! Можете ли да го докажете?
— Да. Ето удостоверението ми.
Кортейо връчи на французина документите си. Онзи ги прегледа отгоре-отгоре, без мускул да трепне на лицето му и после изрече студено:
— Хубаво! Само че съжалявам! Тези книжа не са удовлетворителни!
— Как така! Съмнявате се в тяхната достоверност?
— Ни най-малко. Направо от Родриганда или Барселона ли идвате в Мексико?
— Да.
— И не сте се отбил преди туй до Мадрид или Париж?
— Не.
— В такъв случай напусто сте бил толкова път. Трябвало е първо да се представите на френския пълномощен министър в Мадрид или на испанския в Париж.
— Не го сметнах за нужно. Значи искате да кажете, че е необходимо легационно удостоверение?
— Много необходимо.
— Все още мога да набавя пропуснатото, тъй като в Мексико сити има испански шарже-д’афер.
— Вярно е, че тук има такъв дипломат, ала неговите правомощия не се простират толкова далеч, че да съм длъжен да се вслушам в него.
— Я гледай ти! Ще се осведомя.
— Сторете го, мосю! — рече французинът, като не съумя да прикрие напълно лекото си злорадство.
— Аз съм адвокат и познавам законите! — заплаши Кортейо.
— Първото признавам, ала последното не изглежда вероятно.
— Сеньор, искате да ме оскърбите?
Французинът удостои испанеца с един пренебрежителен поглед.