— Не съм го и помислил.
Този поглед здравата разядоса Кортейо и той каза злостно:
— Вие се съмнявате, но все пак е ясно, че познавам законите.
— Действително се съмнявам. Вашето гледище, че компетентността на испанския шарже-д’афер е достатъчна, за обичайна обстановка може и да е приемливо. Ние обаче си имаме война и следователно се намираме в извънредно положение.
— Ascuas! Вървете по дявола!
— Вашите думи, мосю, не са много вежливи, но този път ще ги пропусна. Та значи ние сме в състояние на война. Императорът намери, че именията Родриганда са безстопанствени и пое грижата да получат управление. Докато се намираме във военно положение, мога да призная представеното от вас пълномощно само, ако моето правителство разреши да поемете управата на въпросните имоти. Такова разрешение лично трябва да си набавите от моя шарже-д’афер в Испания или от вашия във Франция.
— Значи наистина се налага да отида пак отвъд океана? Не мога ли поне донякъде да добия представа за състоянието на нещата?
— Няма как да го допусна.
— Досега управлението не се ли намираше в ръцете на сеньор Пабло Кортейо? Защо сте му го отнели?
— Той бе екстерниран от страната като метежник и предател. Все пак съзнавате, че не бе възможно да заема за в бъдеще тази длъжност.
— Къде се намира той сега? — Французинът дигна високомерно рамене.
— Знам ли? Не се мисля към жандармерийско отделение. Все ми е едно къде се намира тоя Кортейо, когото смятам не само за бунтовник, ами и за един изпечен, безсъвестен мошеник и измамник.
— Сеньор! — ревна Гаспарино Кортейо необмислено.
— Мосю?
— Вие безчестите Пабло Кортейо! Имате ли аргументи за това ваше твърдение?
— Колкото поискате.
— Приведете ги!
— На вас ли? — разсмя се французинът. — Вече отбелязах, че тук нямате думата! Вие впрочем се залавяте за тоя Кортейо с жар, която ви прави подозрителен.
— Аз не бих подозрял някой без доказателства.
— Аз също. Казах ви, че имам толкова доказателства, колкото поискате. Почти всеки ред от книгите, които е водил, почти всяка цифра, която съдържат, представлява едно такова доказателство. Той е отмъкнал от граф Родриганда чудовищна сума. Бъде ли заловен, само по тая причина си заслужава бесилката, а че искаше да застъпи като президент, то бе една безумна смехория.
— Значи наистина се намира извън страната?
— Не зная. Иначе нещо друго имате ли да кажете?
— При тези условия не.
— В такъв случай съжалявам, задето допуснах да бъда обезпокоен. Адио!
Французинът се обърна гордо и се отдалечи. Нотариусът остана в стаята сам. Такава конфузия още не му се бе случвала.
— Само почакай! — изскърца зъби. — Ще дойде времето да ти го върна тъпкано!
Кортейо си тръгна. Когато прекосяваше предната стая, бе изпратен от подигравателните погледи на намиращите се там писари. Той се престори, че не ги забелязва и напусна сградата. На улицата се осведоми за жилището на испанския шарже-д’афер и се упъти натам. След продължително чакане бе пропуснат и за свой гняв научи, че е бил правилно информиран от администратора. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне при Ландола с неуредени дела.
Онзи го очакваше с голямо нетърпение.
— Е? Вече мислех, че ви е сполетяла неприятност.
— Точно такъв е случаят — изръмжа Кортейо начумерено и разправи накъсо неуспеха си.
— Значи тая работа за момента е безнадеждна — отсъди Ландола. — Сега какво имаме да правим?
— Трябва да запълним ковчега. После веднага заминаваме за манастира дела Барбара.
— С какво ще запълним ковчега?
Макар да се намираха сами в стаята, Кортейо предупреди:
— Не толкова високо! Може да ни чуе някой. Ще го запълним с някакви тленни останки.
— Искате да кажете, да се осведомим къде е умрял някой, след което задигаме мъртвеца и го пъхаме в празния ковчег на дон Фернандо в гробницата Родриганда?
— Това би било най-голямото безумие, което можем да извършим. Допускате ли все пак, че нашите неприятели биха могли да ни се изплъзнат?
— Да, но това ще е дяволска работа.
— И че после като нищо ще дойдат в столицата? Че първото, което ще сторят, е да наредят да се прегледа гробницата?
— Така е. Ама то пък ще е благоприятно за нас. Ще намерят мощите, което ще докаже, че дон Фернандо действително е починал.
— А-хаа — проточи с превъзходство Кортейо.
— Да. Или мислите другояче?
— Да, да съвсем другояче. Я кажи, умни ми сеньор секретарио, какво ще направят преди всичко друго с тленните останки?
— Ее, ще ги изследват.