Закрачиха край гробниците да оглеждат епитафиите. След известно време Кортейо спря пред една решетъчна врата.
— Четете, сеньор секретарио! Там, на задната стена.
Ландола приближи, погледна през решетката и видя различни плочи с надписи, чийто брой доказваше, че гробницата е доста запълнена.
— Имате предвид най-горния текст? — попита. — Хм. Както се разбира, покойникът е бил банкер. Четиридесет и седем годишен, починал преди осемнайсет години.
— Пасва добре. Какво ще кажете?
— Имате право. Как да намерим правилния ковчег?
— Сравнете надписите относно деня на смъртта! Ландола последва съвета и каза:
— Разбирам. Този банкер е последният покойник, погребан тук. Неговият ковчег навярно е най-запазен… — …и най-лесен за намиране. Но сега иде ред на главния въпрос, който трябваше да ви поставя по-напред. Ще запазите ли хладнокръвие?
— Да не мислите, че ме е страх?
— Хм. Едно е да излезеш на някой жив с оръжие в ръка, а друго да се спуснеш нощем в някоя гробница и не само да обезпокоиш покойника, ами и да го разсъблечеш и облечеш в други одежди.
— Ще бъде извършено! За мен е все едно кому ще съблека и облека сакото — на жив или мъртвец. И дяволът да беше в собствената си персона, пак не бих му се побоял. Напротив, бих го помолил за огънче, ако му скимне да хукне към мен. Та значи няма защо да ми берете кахъра. Гледайте само вие самият да не си плюете на петите от страх!
— За себе си съм сигурен. А брат ви?
— Той няма да види кокаляците. Ще си стои пред портата на пост и няма да знае какви ги вършим с мъртвите. Сега елате да се огледаме за стълба!
Те откриха търсеното в един ъгъл на гробището, където гробарите скътваха инструментите си. Целта им тук вече бе изпълнена и те се отправиха обратно към града, където при един търговец на дрехи намериха всичко, което им бе потребно.
Когато стигнаха отново в страноприемницата, беше време за обяд. Предпочетоха да се хранят в стаята си, вместо в обществения салон. Бяха поръчани три куверта, тъй като междувременно Грапдприз се бе разбудил. Изисканите ястия изглежда не му се усладиха кой знае колко. И изобщо си личеше, че не се намира в розово настроение. Когато Ландола подхвърли забележка в това отношение, онзи отвърна кисело:
— Дяволът нека си има добро настроение, сеньор, аз не! Какво да чина в Мексико сити, тая скучна дупка? Да спя ли? Предстои ми по-свястна работа за вършене.
— А-а! Скучаете? Разгледахте ли града?
— Достатъчно съм го опознал. Трябва да отида в Сантяго.
— Че нали заедно ще пътуваме, само да уредим тук нещата си. Бихме могли да тръгнем още утре. Но има една мъчнотия, която спъва заминаването. Все пак се надяваме да открием човек, комуто можем да се доверим.
Грандприз бързо вдигна поглед и огледа Ландола проучвателно.
— Верен човек? Комуто да можете да се доверите? Поврага, значи на мен нямате доверие?
— Хмм! — изръмжа Ландола замислено. — И да, и не. Нещата опират до една тайна.
— Някоя сделка?
— Не.
— Нещо, в което не бих могъл да помогна? Ландола поклати бавно глава.
— Буквално ме принуждавате към разяснение. Ще ви го дам. Касае се за работа, в която действително можете да помогнете. При това положение бихме могли да я уредим набързо и утре в зори да потеглим за Сантяго, но… но…
Грандприз гореше от желание да види най-сетне брат си. Той се надяваше да го намери в Манастира дела Барбара и едва бе в състояние да дочака часа, в който това щеше да се случи. Ето защо му бе противен всеки по-продължителен престой в Мексико сити и ето защо каза, свъсвайки мрачно вежди:
— Искам да ми кажете причината, поради която не можете да ми имате доверие.
— Надали е възможно, защото в крайна сметка сте приятел на онзи, когото…ах, май вече отидох доста далеч!
Тези думи още повече разпалиха любопитството на ловеца.
— Чий приятел съм? Изплюйте камъчето!
— Ее, приятел на Ландола, срещу когото е насочено нашето начинание.
— Аз да съм му приятел? Тук страшно много се заблуждавате! — Грандприз сви десница и така удари с юмрук по масата, че приборите подскочиха. — Аз го гоня десетилетия. Търся го, както Сатаната душата. И открия ли го, все едно е попаднал в лапите на рогатия!
Грандприз го бе изговорил през скърцане на зъби. Особено чувство премина през Ландола, но той не остави да се забележи. Даде вид, че е запленен от думите на ловеца.
— Хей! Де да намерехме във ваше лице съюзник! Какъв късмет за нас!
— Значи наистина искате да му смъкнете кожата? Не ме ли мамите? В такъв случай на драго сърце ще ви правя компания. Кажете само, какво трябва да свърша!