Пристигнали на гробището, негодниците оставиха Грандириз на пост, направиха приготовленията си и всичко тръгна според желанието, така че скоро останките на банкера пристигнаха до гробницата Родриганда. Едно стълбище водеше нагоре.
— Дано скоро свършим тук! Нашият прериен ловец ще скучае.
— Няма да може да си обясни какво толкова се туткаме.
— Нека си мисли, че дирим иглата.
Кортейо напразно заопитва да отвори с ключовете вратата. Накрая измъкна едно длето и сложи ръка на дръжката на бравата за по-здрава опора. Тя отстъпи свободно.
— Santa Madonna! — прошепна той изплашено. — Вратата е отворена!
— Невъзможно! Заблуждавате се!
— Пипнете!
Ландола приближи и се увери, че Кортейо не се заблуждава.
— Demonio — изруга, — но не може да има някой долу! Да се ослушаме.
Кортейо бутна широко вратата и двамата се заослушваха известно време надолу. Не се долавяше нито звук, не трепваше ни най-малък полъх.
— Ба! — рече Ландола. — Знам как е станало. Някой от ключовете е отворил, без да сте усетил.
— Дали е бил такъв случаят? — усъмни се Кортейо. — Все пак би трябвало да почувствам езичето да поддава под натиска на ключа.
— Лесно може да ви е убягнало. Вие сте обладан от страх. Възбуден сте. Нервите ви не са за доверие.
— Възможно. Но нека още веднъж се ослушаме! Сториха го, но не чуха нищо обезпокоително.
— Това ослушване е излишно, само ни губи скъпоценното време. Да слизаме!
— Но предпазливо! Първо без покойника.
— Добре. Запалете!
Влязоха и придърпаха пак тихо вратата. Сетне Кортейо измъкна и запали фенера. Когато пламъчето освети, закрачиха безшумно и внимателно надолу по стълбите — Ландола отпред, а Кортейо осветяваше зад него. Стигнаха сводестото помещение на същинската гробница, без да забележат нещо подозрително.
— Осветете наоколо! — повели Ландола.
Кортейо се подчини. Сега също не откриха нещо обезпокоително.
— Така е било — рече Ландола. — Ключът е отворил, без да забележите. Да пристъпим към работа! Къде е ковчегът на дон Фернандо?
— Тук — отговори Кортейо.
Той посочи един ковчег, на страната откъм краката на който се четеше със златни печатни букви името: «Дон Фернандо, граф Родриганда и Севиля».
— От само себе си се разбира празен — отбеляза спътникът му.
— За жалост. Бих желал покойникът да лежеше вътре. Или пък дяволът, та да мога да узная дали вашето перчене е вярно. Бихте ли го помолил за огънче, в случай че хукне към вас?
— Бих го сторил, сеньор Кортейо.
— Не го вярвам, сеньор Ландола. Поне в тази дегизировка. С вашето естествено лице спокойно бихте могъл да му устоите, тъй като ви познава и знае, че в никой случай няма да му се изплъзнете. Ама с тия лепила сте му непознат и като нищо ще ви пипне за яката да се разправи с вас.
— Мислите ли? — ухили се Ландола. — Нека пробваме! Хайде, долу капака и вън дявола!
Без да му направи впечатление, че капакът на ковчега лесно поддаде при неговата хватка, той го тласна долу. В следващия миг обаче от устата на двамата мъже се изтръгна крясък на най-голям ужас. В ковчега лежеше една дълга фигура, с нос, наподобяващ клюна на лешояд. Очите на злодеите заплашваха да изскочат от орбитите и се впериха, изпълнени със страх, в лицето на загадъчния покойник.
4. Едно ужасно преживяване
Когато Курт Унгер с Лешоядовия клюн и капитан Вагнер с матроса Петерс пристигнаха на гарата на Веракрус, забелязаха един френски войник. Ръката му бе бинтована и току-що бе изпълнил службата си на стрелочник.
Курт пристъпи към него и запита на френски:
— Тук ли работите, камарад?
С обучения си поглед войникът разпозна, че има пред себе си офицер в цивилно облекло.
— Да, мосю — отговори учтиво. — Бях ранен и чакам кораба, за да отпътувам за родината. Дотогава гледам да си бъда полезен, като изкарам няколко сантима за тютюн.
Курт бръкна в джоба и му подаде една петфранкова монета.
— Вземете, камарад, да пушите! Колко време как сте зает днес тук?
Човекът прибра парите и докосна кепето си в знак на благодарност.
— Благодаря, мосю. Обслужих три влака.
— Кога замина последният?
— Преди може би един час, за Ломалто. По-нататък не върви.
— Цивилни пътуваха ли с него??
Войникът направи лукава физиономия и присви хитро очи.
— Официално не.
— Затова пък неофициално?
— Не бива да издавам. Аз съм стрелочник, а тоя, който трябваше да ги вземе ми е началник.