— Всичко. Вашата игра свърши!
5. Траперски номер
Междувременно ловецът Грандприз обикаляше постройката, оглеждайки зидовете. За своя досада констатира, че оттук за освобождение не може да се мисли. По едно време забеляза да светва един прозорец, защитен със здрава желязна решетка.
— Аха — изръмжа, — това е килията, в която ги настаняват. Сега поне това знам. Или пък ще тикнат единия някъде другаде?
Той изчака още доста време да види дали няма да светне и втори прозорец. И понеже случаят не бе такъв, промърмори:
— Добре, изглежда са заедно. Сега остава да разбера кога ще си тръгнат онези, които ги заловиха.
Грандприз се отправи отново към входа, където остана да дебне. Не мина много, портата се отвори и четиримата излязоха.
— Те са. Сега си заминават. Какво да предприема? — прошепна. — Трябва да се действа бързо. Утре може би ще е твърде късно.
Той закрачи замислено по протежение на улицата. Ето че чу стъпки с подрънкващи шпори. Един френски офицер, който толкова късно можеше да се връща само от някоя тертулия или забава, се размина с него.
— Хм, каква идея! Това вече е нещо! — промърмори. — Тоя човек май притежава горе-долу моята фигура. Напред, няма време за размисляне, иначе случаят ще си замине!
Грандприз побърза след офицера.
— Мосю, мосю! — повика полугласно.
— Какво има? — запита човекът, спирайки.
— Не познавате ли случайно капитан Мангар дьо Вотие? — Грандприз бе задал въпроса, само за да се приближи до офицера. Оня отвърна:
— Не. Не познавам офицер с такова име.
— Е, аз също — ухили се ловецът.
По време на тези думи улови французина с лявата ръка за гърлото, стисна го като в менгеме и с един удар по сляпото око с приклада на револвера си го повали в безсъзнание.
— Така, проснахме го! А сега да го отнесем на някое по-сигурно място!
Грандприз вдигна офицера, метна го на рамо и го пренесе в чупката на един уединен зид. Съблече униформата му, върза го, тикна му една носна кърпа в устата и преоблече собствения си костюм с униформата. Сетне траперът напъха своите оръжия по себе си и сега на свой ред, подрънквайки с шпори, се отправи да позвъни на вратата на затвора.
— Кой е там? — попита стоящият отвътре пост.
— Ординарец на губернатора! Отворете! — отвърна той.
Ключът се превъртя в ключалката. Грандприз бе пропуснат. Постът пристъпи към него и разпознал униформата на светлината на един мъждиво горящ фенер, поздрави уставно.
— Инспекторът на затвора буден ли е още? — осведоми се ловецът.
— Не, мосю капитан — отвърна постът. — Беше дигнат от сън, когато преди немного време доведоха двама арестанти, но пак отиде да си легне.
— Кой го замества?
— Един ключар.
— В приземието?
— Да. Освен това всеки фронт си има своите постове. Грандприз закрачи през двора и дръпна звънеца на вратата на същинския затвор. Отвори ключарят. Понастоящем все още французите бяха действителните стопани на страната, чиято воля в много отношения намираше сервилно подчинение. При това траперът си придаде вид на човек, който не е свикнал да се пазарят с него и се осведоми властно:
— Буден ли е инспекторът?
— Не. Да го събудя ли? — отзова се ключарят.
— Не е необходимо. Колко души има в караулното?
— Осем.
— Ординарец на губернатора съм. Можете ли да се лишите за кратко време от двама души във връзка с експедирането на един затворник?
— Да.
— Доведете ги бързо! Нямам много време.
Докато надзирателят се отдалечаваше, подчинявайки се на строгата заповед, дръзкият ловец огледа помещението, в което се намираше. Там имаше едно табло, на което бяха отбелязани имената на всички «квартиранти» на затвора. На него прочете: «Номер 32: така нареченият адвокат Антонио Вериданте заедно със секретарио.» Следователно научи номера на килията, в която се намираха търсените, На едно писалище се виждаха различни бланки, сред които и разписки за отвеждане на затворници. Това също бе добре дошло за него. Той бързо взе перото, попълни една от тях и постави отдолу добре известното му име на губернатора, ала на късмет, без да познава почерка на висшия чиновник. Подсуши написаното, сгъна листа и го пъхна в джоба си. Едва бе свършил, надзирателят се върна с двама войници, носещи заредени пушки.
— Ето хората, мосю капитан — доложи той.
— Добре. Има ли главен ключ, който отваря всички килии?
— Да. Нося го с мен.
— Следвайте ме! Напред!
Видял отвън осветения прозорец, Грандприз знаеше, че въпросната килия е разположена на първия етаж. И тъй, изкачи стълбището, следван от ключаря и войниците и закрачи по коридора до номер 32.