Междувременно Курт и Петерс, след като се разделиха с алкалда, се върнаха в страноприемницата да поспят. Лешоядовия клюн обаче се отказа от почивка. Той не можеше да преодолее никакво смътно безпокойство. Бяха ли затворниците сигурно настанени? Достатъчен ли бе надзорът, под който се намираха в затвора? Е, когато човек заловеше някой в откритата прерия или девствената гора, охраняваше си го сам и много добре знаеше какво може да очаква и на какво да се надява. Ала тук трябваше да повери пленниците си на властите, а госпожа Власт в Мексико беше доста своеобразна и твърде малко надеждна персона, особено по това време.
Ето защо Лешоядовия клюн реши да се поогледа малко край затвора дали всичко е наред. Взе със себе си револверите и ножа и се запромъква нататък. Почти бе стигнал района на затвора, когато тръгна по една уличка, оградена от два зида. Единият по-нататък образуваше чупка — тесен ъгъл, в който тъмницата бе по-голяма и от тази в уличката. Докато крачеше нататък по маниера на човек от саваната, стори му се, че долавя някакво движение. То привлече вниманието му и той приближи. Неговите остри, адаптирани към мрака очи, различиха една лежаща на земята маса, която мъчително опитваше да се раздвижи насам-натам. Наведе се с ръка върху дръжката на ножа. О-о! Ръката му скоро се плъзна от ножа, тъй като мъжът, който лежеше тук, бе полугол, вързан и със запушена уста, а край него се търкаляше вързоп дрехи. От предпазливост траперът на първо време махна само кърпата от устата му, връзките остави. Искаше най-напред да разбере що за човек има пред себе си.
— Хей, добри приятелю, кой сте всъщност? — изръмжа той.
— Mon dieu! — простена запитаният. — Какво щастие, че мога отново да дишам!
— Какво ми влиза на мен в работата вашето дишане? Кой сте, искам да знам!
— Аа, френски офицер съм. Името ми е капитан Дюран.
— Да вярва, който ще! Един френски офицер толкова лесно ли се оставя да бъде нападнат и вързан?
— Получих неочаквано удар по главата, който ми отне разсъдъка.
— Да, така е то, когато човек има разсъдък само в главата, а в юмруците не. Дори са ви съблекли. С каква цел?
— Не зная. Освободете ме от вървите, моля ви!
— Само полечка! Най-първом трябва да си изясня ситуацията. Тук се мотаят някакви дрехи!
— Моите са — обясни Дюран.
— Гледай ти! И защо един френски капитан не ходи с униформа?
— Та аз си бях в униформа!
— А тук се въргалят дълга, груби ботуши, ленени панталони, стара жилетка, памучна кърпа за врат, стар кожен колан и една шапка, която човек в тоя мрак би взел за миеща мечка или черен котарак.
— Nom d’une pipe! Тогава това не са моите дрехи. Те принадлежат на оня, който ме нападна. Той носеше такава една тъмна шапка с широка периферия.
— Тъй! Значи ви е разсъблякъл и нахлузил вашата униформа? Я ми разкажете, как стана тая работа с нападението!
— Прибирах се от една тертулия. По едно време срещнах някакъв човек, който ме попита дали съм капитан еди-кой си. Името забравих. Казах му, че капитан с такова име не познавам, а той отвърна: «Аз също!». Същевременно ми нанесе удар по главата, под който веднага се строполих и загубих съзнание.
— Хмм! Така удряме ние прерийните ловци. И парцалите, дето се въргалят тук и не могат да се видят, на пипане са прерийна материя — дебела и твърда, така приятно пращяща от боклук и мръсотия. Дали не е бил някой мъж от саваната?
— Не мога да кажа — изрази съжаление французинът. — Само ме развържете!
В Лешоядовия клюн започна да мержелее определено подозрение.
— Къде стана нападението? Да не би в близост до затвора?
— Да, съвсем недалеч оттам.
— Ето ти на! А онзи, който стоеше отвън на стража, не успяхме да заловим. И кой е най-подходящ за пост? Човек от прерията!
— Не разбирам какво искате да кажете! — оплака се вързаният.
— Хич и не е необходимо. Достатъчно е аз дето се разбирам колко ме е яд. Останете да си лежите тихо и кротичко! Аз веднага ще се върна.
При тези думи ловецът бързо се отдалечи. Дюран викна след него:
— Но, за Бога, поне не ме оставяйте безпомощен! Лешоядовия клюн не му обърна никакво внимание. Той крачеше така бързо, сякаш се касаеше за състезание. Пристигнал при затвора, дръпна звънеца. Постът запита:
— Кой е?
— Лешоядовия клюн!
— Не ви познавам.
— И не е нужно. Само отвори!
— Нямам право. Единствено служители имат достъп нощем.
— А когато доведохме арестантите преди малко, все пак го имах.
— Е, да, ама тогава присъстваше алкалдът.
— Мътните да го вземат! И при това човек няма как ни веднъж да се изплюе през дувара, иначе бих му пратил аз една благина! Двамата затворника тук ли са си още?