Междувременно Грандприз беше отишъл до привидно лежащия още в безсъзнание офицер и след като се бе освободил от сабята и свалил униформата, навлече собствения си тоалет. Сетне измъкна кърпата от устата на французина, развърза го и се отдалечи. Сега дойде времето на Лешоядовия клюн. Той скочи от зида и тъй като вече нямаше защо да се безпокои за офицера, побърза след отдалечаващия се. Същевременно бе проявил благоразумието да си изуе ботушите, така че нямаше как стъпките му да бъдат чути. Проследи бавно движещия се пред него човек през няколко улици, докато онзи стигна страноприемницата си. Там Грандприз се застоя известно време и когато чакането му се стори, че продължи достатъчно дълго, се прехвърли през оградата в двора и влезе в своето помещение. Лешоядовия клюн повървя замислено още донякъде. Нощта вече преваляше и над хълмовете на изток започваше да се разширява блед светлик. В този момент недалеч от него се разтвори една порта и от нея се измъкнаха двама ездачи. На вратите застана един мъж.
— Адиос, сеньорес — поздрави той. — Щастлив път!
— Адиос — отвърна единият от двамата. — Търговията, която направихте, не може да се нарече лоша.
Те се отдалечиха яздешком, а мъжът изчезна зад портата. Лешоядовия клюн се заслуша след тях.
— За Бога — промърмори, — гласът на конника звучеше като на онзи, който говори със странния ловец при вързания офицер. Но трябва да е заблуда, тъй като тези ездачи тръгват на път, а Кортейо и Ландола са се върнали в страноприемницата си.
Той продължи да крачи вглъбено, ала след късо разстояние отново спря.
— Дяволът вярва на себе си и по-малко на другите! — изръмжа. — В тоя калпав свят, в който няма ни един добър човек, най-свестният ще бъде измамен от останалите. Най-сигурното все пак си остава най-доброто. Ще се осведомя дали в тая страноприемница няма все още будна някоя човешка душа.
Той тръгна обратно към гостоприемницата. Откак бяха дошли французите, всички тези къщи, в които по-рано строго се държеше на старите обичаи, се бяха нагодили според европейските порядки. Тук се шетаха келнери, келнерки, камериери и един дух от последния сорт се яви, когато Лешоядовия клюн за трети път дръпна шнура на камбанката. Имаше кисела сънена физиономия и избоботи явно:
— Кой пък звъни посред нощ!
— Аз — отговори Лешоядовия клюн невъзмутимо.
— Това забелязвам. И кой сте собствено?
— Един непознат.
— Това също виждам. И какво искате?
— Да говоря с вас.
— Дори това констатирам. Само че аз нямам време. Лека нощ!
Камериерът понечи да затвори и заключи вратата, ала Лешоядовия клюн бе достатъчно бърз да го превари. Сграби го за ръката и запита, макар онзи да изглеждаше къде по-възрастен, отколкото той самият:
— Почакай само миг, скъпи синко! Знаеш ли каква е стойността на един дуо или един долар?
— Пет пъти повече от един франк.
— Чуй, давам ти два долара, което прави десет франка, ако пожелаеш да си отвориш скъпоценната уста и отговориш на няколко малки въпроса.
На човека такива събития рядко се случваха. Той се вторачи в щедрия непознат:
— Вярно ли, сеньор? Тогава първом дайте парите!
— Не, не, синко. Най-напред трябва да кажеш дали имаш желание да отговаряш.
— Добре. Ще отговарям.
— Това ме радва. Ето ти десетте франка.
Лешоядовия клюн бръкна в джоба, извади кожения си портфейл и тикна в ръката на камериера една монета с посочената стойност.
— Сеньор — рече този, — благодаря ви. На нашего брата сънят много му е необходим, но за такъв един бакшиш съм готов да стана по всяко време. Питайте!
— Не е много онова, което имам да питам. Бая чужденци ли са отседнали днес при вас?
— Не кой знае колко. Десет-единайсет.
— Има ли трима, които да са от една компания?
— Не, поне според мен. Всички живеят поотделно, освен двамина, които наеха обща стая. Единият е сеньор Антонио Вериданте, а другият — неговият секретар.
— Няма ли и трети с тях?
— Те дойдоха трима, но онзи не живее при тях. Как се казва, не зная. Ходи доста скромно облечен, кажи-речи като някой беден вакуеро или ловец.
— Тия тримата излязоха ли вечерта заедно?
— Още с падането на нощта тръгнаха нанякъде.
— Но не са се връщали?
— Не съм забелязал.
— Бих желал да разменя няколко думи с тоя ловец или вакуеро. Дали е възможно?
— Ще поемете ли отговорността, когато го събудя, ако изобщо е в стаята си?
— Там си е. И ще отговарям. Има ли някое помещение, в което бихме могли да разговаряме, без да ни подслушват?
— Тъй като в стаята му има само един хамак за спане, може да ви приеме там, ако поиска. Някакво име ще трябва ли да му назова?