Лешоядовия клюн остави да се види една почти съчувствена усмивка.
— Тук сте много прав, действително няма да повярвам! Мислите, че Ландола и Кортейо се намират в страноприемницата? Можете ли да отидете до стаята им?
— По всяка минута.
— Добре, да надникнем, а?
— Ще ги разбудим и после ще ми платят за всичко, което досега аз трябваше да плащам!
— Глупости! Никого няма да събудим, защото те изобщо не са тук.
— В такъв случай ще дойдат!
— Хмм! Имам едно предчувствие, което не вярвам да ме подведе. Елате, нека хвърлим едно око!
Мъжете взеха свещта и се промъкнаха тихомълком до въпросната стая. Влязоха безпрепятствено. Лешоядовия клюн имаше право. Търсените не бяха тук.
— Но така или иначе ще се върнат — настояваше Грандприз.
— Мислите ли? Тогава биха били от глупави по-глупави. С настъпване на деня из целия град ще се разчуе историята с фалшивия офицер и избягалите затворници. Сетне ще се почнат разследванията, а тия двамата са достатъчно умни да не се застоят толкова дълго, че накрая да ги пипнат. Те офейкали.
— И да ме зарежат тук?
— Защо не? Да ви го докажа ли? Гледайте тук! Лешоядовия клюн бе осветил със свещта пода и вдигна нещо, което поднесе на Грандприз:
— Какво е това?
— Улична кал!
— Пипнете я! Как я намирате?
— Още е влажна и мека.
— Шмекерите кога напуснаха стаята, за да отидат на гробището?
— Един час преди полунощ.
— Е, няма как мръсотията да е оттогава, защото вече щеше да е изсъхнала и втвърдена. Тази, която виждате тук, е паднала от нечий ботуш едва преди три четвърти час. Значи са идвали тук.
— Hang it all[6]! Само че бягството им няма да сполучи! Те определено са се отправили към Сантяго и там ще ни паднат в ръцете.
— Тук ви давам право. Но изслушайте моя съвет! Полицията бързо ще издири, че бегълците са били отседнали тук. И ако вие сте все още в страноприемницата, ще ви сполети бедата.
— Прав сте! — съгласи се Грандприз. — Тръгвам. Но накъде?
— Заедно с мен. Камериерът чака долу. Уредете си сметката и сте готов. Моето присъствие е добър претекст да се оправдае заминаването ви.
Така стана. След десет минути двамата излязоха през портата. Когато минаваха край конепродавеца, той бе застанал на вратата си. Лешоядовия клюн се възползва от случая да се осведоми:
— Имате ли доста коне в конюшнята, сеньор?
— Днес само четири — гласеше отговорът.
— Да продавате един от тях?
— Един, да! От останалите сам се нуждая. Последните два излишни продадох тази нощ на двама непознати от Керетаро. Искаха да отидат до Пуебла.
Лешоядовия клюн поиска описание на непознатите и стигна до извода, че действително са били Кортейо и Ландола. След кратка търговия Грандприз се сдоби с последния продаваем кон. Сетне Лешоядовия клюн отиде с него до своята страноприемница и нареди да събудят Курт. Онзи остана немалко удивен, когато узна какво се бе случило по време на съня му. Веднага бе взето решение да се язди след бегълците.
Курт първо трябваше да говори с хер фон Магнус и алкалда. Следователно нямаше възможност да тръгне незабавно. От себе си се подразбира, че пред тези господа участието на Грандприз във вчерашните събития щеше да бъде премълчано. За собствената му сигурност той трябваше да потегли още сега. Лешоядовия клюн щеше да язди с него. Бе решено двамата да чакат в Тула, докато Курт и Петерс се присъединят към тях.
А че Кортейо и Ландола бяха оповестили пред човека, даващ коне под наем, че идват от Керетаро и възнамеряват да отидат в Пуебла, следователно в съвършено противоположна посока, това никого не можеше да заблуди. На сутринта вестта за събитието бързо обходи града. Полицията прояви трескава дейност и скоро откри, както бе предположил Лешоядовия клюн, къде са били отседнали бегълците. Подозрение падна също върху Грандприз и дори върху Лешоядовия клюн. Камериерът уведоми, че още през нощта дошъл някакъв непознат, богат дон и отвел ловеца или вакуерото. Хората се осведомиха как се казва и как изглежда и от този миг в черната книга на полицията може да се прочете, че се издирва някой си дон д’Аласко Велантарио, притежаващ чудовищно голям нос, който на всеки би могъл да послужи като разпознавателен белег.
6. В Mанастира дела Барбара
В канцеларията на Манастира дела Барбара край Сантяго седеше старият доктор Хиларио, задълбочен в проучването на една книга. Тази книга бе на Луиджи Реджердис «За изкуството да се властва над кралете». Той така се бе съсредоточил, че пропусна и едно повторно почукване на вратата. Едва когато то се потрети и при това прозвуча малко нетърпеливо, го долови. Погледна часовника, сви мрачно вежди, както го прави човек при някое неприятно обезпокояване, и викна късо: