— Влез!
Но едвам се бе отворила вратата дотолкова, че да се забележи посетителя, бръчките по лицето му се загладиха и той се надигна по начин, който ясно говореше, че онзи му е много приятен. Гостът бе с валчеста фигура. Жълтите увиснали бузи даваха да се разбере, че не е свикнал да живее в оскъдица. Малките му очички сега имаха дружелюбен блясък, но вероятно можеха да гледат и съвсем другояче и въобще цялата му външност бе на човек, който много добре осъзнава своята тежест и достойнство.
— Аа, добре дошъл, хиляди пъти добре дошъл, сеньор Арастро — изрече Хиларио, протягайки и двете си ръце към влезлия. — Не ви очаквах, трябва искрено да си призная.
— Нося ви добра вест!
— Откъде? От Главната квартира на Хуарес?
— О, не, не. Какво добро може да дойде от леговището на хиената!
— От лагера на френския маршал?
— Също не. От Имперската главна квартира.
— Ах, лично от императора?
— Не. Императорът е тръстиково стебло. Държано от крепка ръка, то ще израсте и наедрее, незакриляно обаче следващата зима ще го скърши и то ще легне в прахта. Аз идвам от Главната квартира на нашата лига и от нейно име имам да ви поставя няколко въпроса.
— Готов съм да отговоря. Но няма ли преди словото да отпием от най-добрия извор на словата?
Хиларио отвори едно малко шкафче и извади някаква бутилка, от която напълни две чаши. Чукнаха се и поднесоха чашите до устата. Странно бе с какво внимание отправи очи гостът към чашата на стария, за да се убеди дали онзи наистина ще пие. Едва когато забеляза, че Хиларио я преполови, остави сладката, силна напитка да се процеди между устните му. Човек би казал, че се опасява да не би виното да съдържа някоя вредна съставка. За отровител ли считаше той стария доктор Хиларио, към когото иначе проявяваше такава любезност? Те оставиха чашите си на масата и седнаха. После малкият дебелак поде:
— Тук сигурни и ненаблюдавани ли сме?
— Няма да бъдем смущавани.
— И никой не може да слуша думите ни?
— Нито могат, нито ще ни подслушват, тъй като моят племенник е инструктиран да стои на пост, когато имам посещение.
— Тогава нека поговорим за политика или по-скоро за едната страна на политиката.
Погледът на Арастро падна върху разтворената книга, която Хиларио бе оставил на масата. Той секна думите си, взе я в ръка, прочете заглавието, след което се усмихна, кимайки одобрително:
— Вие ли четете тази книга? Знаете ли, че е забранена в някои страни?
— Да. Но авторът прокарва една великолепна житейска мъдрост.
— Следователно е ценна, поне да се прочете. Аз също я притежавам и мога да кажа, че ми достави голямо удоволствие. Какво ще кажете за главата върху избора на средствата, водещи към посочената в заглавието цел?
— Хм — изрече с предпазлива въздържаност докторът, — смея да мисля, че тук авторът нещо твърде много свобода си е позволил.
Шишкавият впери изпитателен поглед в Хиларио и заговори:
— Във всички нас, във всеки отделен човек обитава Духът Божи, който разговаря с индивида по начин, разбираем от него. Напътствията и правилата, които дава на един, няма как да са подходящи за друг или за всички. По този начин се сформира субективен правилник и закони, които, тъй като са внушени от Духа, са по-свети и ненарушими, отколкото всички онези закони, създадени от господа юристите. Човекът, осенен от Божия дух, е отговорен единствено пред себе си. Той не е длъжен да дава никому сметка какво мисли, говори и върши. Ето следствието на единствено правилната философия. Всички ние никога няма да стигнем в Царството на свободата, в което всеки е свой собствен съдник и законодател. То принадлежи по-скоро на малцина избраници. Авторът на книгата доказва, че е един от тях.
Това бе една ужасна философия, която се гавреше с всички закони и позволяваше на всеки един да прави тъкмо онова, което му е угодно. Това бе философия на злото и престъплението. Тантурестият се загледа пред себе си привидно замислен и като че подреждаше продължението на речта си. В действителност обаче с паузата целеше единствено да визира впечатлението, което бяха направили думите му на Хиларио. Нещо наподобяващо граблива птица бе залегнало в чертите на това тлъсто, блеснало от вътрешно доволство лице. Ако е вярно, че понякога от името на даден човек, може да се вади заключение за неговите душевни качества, то със сигурност бе такъв случаят при този мъж. Хиларио го бе назовал «Арастро». Това име би могло да се преведе приблизително като «Промъкващия», а нали в действителност е такъв маниерът на едно хищно животно — да обикаля с нечути, промъкващи стъпки жертвата си, както пък този мъж незабележимо приближаваше своята цел. По-нататъшният ход на разговора щеше да покаже, че тоя подпухнал, на пръв поглед толкова добродушен човек, прави чест на своето име. Сега той продължи: