— Една такава жена познавах и аз.
— Подобни жени са рядкост. Тази, която аз имам предвид, например измами французите и предаде Чиуауа на Хуарес.
Старият подскочи.
— Caramba! Да не се казва Емилия?
— Да — отвърна Арастро. — Сеньорита Емилия се нарича. Тя ли е, която и вие познавате?
— Да. Къде се е дянала сега?
— В Куернавака.
— В такъв случай сигурно има достъп до императора?
— Не, но преговаря с лица, общуващи с него.
— Задачата, която имам да реша, ще ме доведе ли до досег с нея?
— Разбира се! Тя ще стои насреща ви като противник. Та нали действа за Хуарес, а вие срещу него. Тя ще прави всичко възможно да подтикне императора към възможно по-скорошно заминаване, докато пък вие ще правите всичко, за да го задържите.
Държането на Хиларио внезапно бе станало съвсем друго. Мисълта, че ще се срещне с Емилия го примири с поставената мисия и той забрави дори страха, който му бе навял споменът за безумната императрица. Когато двамата съзаклятници се разделиха, това стана по съвсем приятелски начин.
Тайнственият дебеланко бе оставил коня си в двора, който сега възседна и започна да се спуска по манастирската планина. Почти бе стигаал долу, когато срещна двама ездачи. Техните животни бяха изтощени, а самите те имаха вид на хора, оставили зад себе си напрежението на усилено пътуване. Спряха пред него и единият попита:
— Нали онова градче там е Сантяго, сеньор, а постройките горе принадлежат на Манастира дела Барбара?
— Да.
— Може би ви е познато там горе? Има ли някой обитател на Манастира, който да се казва доктор Хиларио?
— Действително има такъв — отговори Арастро, оглеждайки тайно двамата. — Искате да говорите с него? Той е в своята стая. Яздете направо към Манастира, чиято порта стои отворена и попитайте за него! Ще ви заведат. Той е способен лекар. Болни ли сте?
— Не. Защо смятате, че сме болни?
— Защото кожата на лицата и на двамата се лющи, а месната тъкан се е сбръчкала. Който страда от подобни лишеи, трябва колкото може по-малко да се показва, иначе хората ще помислят, че не е болест, ами изкуствено си е направил маска. А ако пък е такъв случаят при двамина едновременно, толкоз по-силно ще е подозрението. Адиос!
Дебелият продължи ездата си надолу по планината. По пътя промърмори:
— Лицата на тия хора бяха гримирали. Искат да отидат при стария. Хиларио според мен прави всевъзможни безчинства, за които ние останалите хабер си нямаме. Ще трябва да го отвикнем.
А двамата ездачи останаха да гледат стъписано след него.
— Тоя тип ни прозря — избълва Ландола.
— Нима толкова лесно се разпознава гримът ми? — попита Кортейо угрижено.
— О, не. По него има наистина няколко съвсем фини, нищожни напуквания, ала е нужно извънредно остро око, за да го забележи.
— При вас е същото. Трябваше да се предвиди.
— Да побързаме да стигнем Манастира!
Завариха манастирската порта отворена, влязоха в двора и попитаха един от прислугата за доктор Хиларио. Неговият племенник Манфредо беше наблизо и изяви готовност да ги отведе при чичо си. Старият все още седеше в стаята си, размишлявайки върху възложената му мисия. В този момент племенникът въведе двамата мъже и незабавно се отстрани. Хиларио ги огледа изучаващо и подпита:
— Кои сте, сеньорес? — Взе думата Кортейо.
— Ще узнаете, сеньор, стига по-напред да позволите да получим едно сведение.
— Тогава говорете!
— Навярно ви е известно името Кортейо? — Хиларио стана внимателен и се надигна от стола.
— Защо питате?
— Не можем да ви кажем, преди да сме разбрали познавате ли го изобщо.
Предпазливият старец поклати полека глава и отвърна:
— Името ми е познато, но повече нищо.
— Не и лицето?
— Не.
Гаспарино Кортейо погледна Хиларио остро и изпитателно и рече:
— Странно!
Веждите на доктора се свъсиха.
— Сеньорес, самите вие ми се струвате меко казано извънредно странни. Нахълтвате тук и ме разпитвате, сякаш сте съдии, а аз престъпник. Удивлявате се на моята сдържаност, пък вие сте дошли гримирани. Как може да очаквате, че ще отговарям на въпросите ви?
— Гримирани? Не ви разбирам.
— Наистина ли? Ех, сеньор, вярно, че съм стар, ала се славя с остър поглед. От мен да го знаете, продължителният престой на грима и пудрата върху кожата винаги е свързан с риск. Такива неща по-честичко трябва да се отстраняват и нанасят наново. Човек лесно се поти, брадата пък расте, а оттам и фалшивият слой се лющи. Това при всички случаи е крайно неприятно. Бъдете така добри да измиете боите, и двамата! Сетне можем да разговаряме.