С тези думи той тикна една гъба в ръцете на Кортейо и посочи умивалника.
— Казвам ви, че се заблуждавате — намеси се Ландола, като тропна с крак от гняв.
Тогава старият бръкна в едно отделение на писалището и измъкна някакъв малък предмет. После пристъпи към вратата и прегради изхода с тялото си.
— Сеньорес, сигурно си давате сметка, че съм учуден, дето ме посещават мъже с фалшиви лица. Измийте се и може би ще ми стане ясно, че се касае само за шега. Не го ли сторите, ще приема, че се намирам в опасност и ще взема ответни мерки.
— Опасност? — обади се Ландола. — Никой не би го помислил! Какви мерки имате предвид?
— Тези тук. — Хиларио изпъна ръката с малкия предмет. Беше револвер. С другата ръка посегна към звънеца и заплаши:
— Откажете ли, ще повикам помощ!
— Проклятие! — викна Ландола. — Ние също имаме оръжия!
— Преди да ги извадите, ще съм натиснал спусъка. — Ландола стисна пестници.
— Добре де, мътните да го вземат! — изръмжа той.
Те пристъпиха към мивката. Докато се миеха, възникна пауза, която даде на стария възможността да огледа още по-внимателно Кортейо. По устните му се разпростря странна, победоносна усмивка. Скоро двамата привършиха и се отдръпнаха от умивалника.
— Така — изфуча Ландола. — Сега доволен ли сте? Думите бяха отправени с неприязън към доктора, ала онзи толкова пък по-любезно отговори:
— Да, сеньор.
— Страхувахте се… — промърмори Гаспарино Кортейо.
— О, не, бях само предпазлив — прекъсна го Хиларио. — Мога ли сега да ви помоля за имената?
— Казвам се Бартоломео Диас и съм хасиендеро от околностите на Салтильо — заяви Ландола.
— А вашият камарад?
— Нарича се Мигуел Лафета и е адвокат. В момента издирваме Пабло Кортейо, с когото имам едно дело. Сеньор Лафета ме придружава, защото хич не ме бива в юриспруденцията и ми е нужна неговата помощ.
— И защо променихте лицата си?
— Защото искахме да говорим като непознати с Кортейо за процеса. Смятахме, че като не ни познава, може да се подведе с някое изявление, което да ни улесни да го вкараме натясно и спечелим делото.
— С което доказвате, че сте доста умни хора. Но то не изключва възможността, че има по-умни от вас. И към тези по-умни бих желал да причисля преди всичко самия себе си. Да вземем най-напред вас, сеньор. Това, дето се представяте за хасиендеро, не го вярвам. Един хасиендеро е много по-различен човек от вас. Вашите очи не са на съотечественик, на земеделец и скотовъдец.
— Че какви пък ще са? — запита Ландола, видимо развеселен от познанията по психология, които старият искаше да демонстрира.
— Те са толкова остри, така…така взряни в далечината, каквито се срещат само при прерийните ловци и…моряците. Бих се заклел, че спадате към последните.
— Тук страшно много се лъжете.
— Ще видим! И после казвате, че сте от околностите на Салтильо. Аз доста добре познавам този град и местностите около него. Хасиендеро да се казва Бартоломео Диас там няма. Вашата хасиенда вероятно се намира някъде другаде. Може би е някой пустинен остров в Тихия океан.
Последните думи бяха произнесени с особено натъртване и обърнаха внимание на Ландола.
— Какво искате да кажете с това?
— Че ви познах: Вие се казвате Хенрико Ландола, а този сеньор Гаспарино Кортейо.
Тези слова оказаха неописуемо въздействие върху двамата мъже. Магьосник ли беше старият, или мошеник от класа, който ги познаваше и опитваше по този начин да ги блъфира? И в двата случая положението им бе крайно неприятно. Да излъжат им се стори най-доброто.
— Не, не е тъй — заяви Кортейо.
— Фалш, не е такава истината — прибави Ландола. Докторът поклати сериозно глава.
— Сеньорес, нима си мислите, че можете да ме заблудите! Всичко, което казах, е вярно. В състояние съм да докажа, че говоря истината.
Той издърпа едно малко чекмедже на писалището си, взе някакъв портрет и го поднесе на онези.
— Смърт и Сатана! — изруга Ландола.
— Поврага! — изплъзна се от Кортейо.
Старият се наслаждаваше на сащисания израз на лицата им.
— Не го познавам тоя тип! — рече Ландола.
— Аз също! — присъедини мнението си Кортейо.
— Наистина ли? А нещо да ви направи впечатление в този портрет?
— Действително — призна Кортейо. — Малко прилича на мен.
— Само малко?
— Е-е… — запъна запитаният, — от мен да мине, нека е повече от малко. Но в крайна сметка не съм аз!
— В такъв случай ние свършихме един с друг — обяви старият спокойно. Сетне пъхна, без да бърза, портрета обратно в чекмеджето, тикна го и продължи: