— И тримата се заблудихме. Вие не очаквахте, че ще зная имената ви, а аз не вярвах, че би могла да съществува една такава забележителна игра на природата, една такава прилика. Портретът бе на онзи адвокат Гаспарино Кортейо от Манреса ли, Родриганда ли. Но така е то, когато човек се предоверява на предубеждения — заблудата не закъснява. И тъй, да се разделим в мир! Адиос, сеньорес!
Учтиво усмихнат, Хиларио им помаха с ръка и се обърна да се оттегли в съседното помещение. Двамата се спогледаха смутено, сетне Кортейо пристъпи напред.
— Почакайте, сеньор! Преди да си тръгнем, ще ви помоля да ми позволите още един въпрос.
Старият се обърна учуден.
— Въпрос ли? Какъв смисъл? По моему ние приключихме помежду си и всеки следващ въпрос е безцелен.
— И все пак може би не, сеньор доктор. Портретът, който ни показахте, ваше притежание ли е?
— Да. Сдобих се с него от един мой пациент, който го носеше в себе си и ми го подари.
— Мога ли да узная кой беше той?
— Някой си Мариано.
— Мариано? — намеси се бързо Ландола. — Той откъде е?
— Роден испанец е и има зад себе си страшно необикновена съдба. По-рано за известно време се наричал Алфред де Лотрьовил.
— Как се озова при вас?
— Един колега ми го предаде за лечение.
— Лекар?
— Да, един немски лекар на име доктор Стернау.
— Доктор Стернау? — трепна Кортейо. — Знаете ли къде се намира в момента този ваш колега?
— Разбира се. Да не би да го познавате?
— Слушал съм за него. Хората го величаят като… — Кортейо бе прекъснат. Ландола го бе уловил за ръката, после тропна с крак по пода и извика, докато очите му буквално мятаха светкавици към Хиларио:
— Спрете, не произнасяйте нито дума повече! Нима не осъзнахте най-сетне, че тоя дядка си играе с нас като котка с мишка?
Кортейо също бе стигнал до тоя извод, ала бе възнамерявал да продължи предпазливо. Само че подобно поведение не пасваше на горещата кръв на Ландола. Хиларио изгледа капитана с невъзмутима усмивка.
— Как го казахте, сеньор, играел съм си с вас? Нещо разменяте ролите. Вие сте, които си играят с мен! Не дойдохте с открито чело?
— Не посмяхме.
— Не ми ли разигравате театър, като се криете зад грим, наричате се с фалшиви имена и се правите, че не познавате нито едно от лицата, за които искате да изкопчите сведения от мен?
— Всичко това бе извършено само от предпазливост. Но вие защо не ни казахте истината?
— Защото не бяхте откровени. Но надявам се, вече осъзнахте, че е по-добре да свалите картите. Вие сте Хенрико Ландола, бившият капитан Гранд приз, нали?
— Е, в името на всички светии и дяволи, в края на краищата пък ми е все едно дали няма да попадна в беда: да, аз съм този Ландола!
— Хубаво! А вие, сеньор, сте Гаспарино Кортейо?
— Да — призна запитаният.
— Ех, най-сетне! Я ми кажете сега искрено, какво всъщност търсите тук в Мексико?
— Вие вече знаете — отговори Ландола. — Кой ви го е издал? Кой?
Той удари с юмрук по масата и лицето му прие заплашителен израз. Докторът махна пренебрежително.
— Тия неща при мен не вървят. Няма да допусна да ми се крещи! Който иска да постигне нещо с мен, трябва да се отнася културно. Отбележете си това! Досега ние стояхме прави. Седнете! По този начин странните ни въпроси ще бъдат обсъдени по-леко, отколкото ако стърчим и сипем закани едни срещу други.
Двамата съучастници последваха поканата, а старият продължи:
— Аз съм си у дома и както изглежда аз съм този, от когото се очаква някаква информация или услуга. Ето защо е напълно справедливо, по-напред аз да получа отговори на запитванията си.
Ландола кръстоса крака с мрачна физиономия и протътна:
— Питайте, сеньор!
— Да, да, питайте! Ние ще отговаряме според възможностите — добави Кортейо.
— Кой ви прати при мен?
— Ловецът Грандприз — отвърна Ландола.
— Къде се срещнахте с него?
— Във Веракрус при нашия агент Гонсалво Вердильо.
— Сетне накъде се отправихте?
— Към столицата, където той все още се намира.
— С какво се занимава там?
— С безобразия, които ще му костват живота. Впрочем глупаво е било от ваша страна да пратите тоя човек. Той не е честен и благонадежден.
Старият леко се усмихна.
— Според вас пиратът по-честен ли е от него?
— Да, по дяволите! — избухна Ландола. — Да не искате да кажете, че пиратът непременно трябва да е мошеник, мерзавец? Почтеният пират винаги е честен с хората си.
— А тоя Грандприз не е? Бил е нечестен спрямо вас? По какъв начин?