— Все още не ми е възможно да отговоря на тоя въпрос. Не ви познавам.
— Наричат ме доктор Хиларио.
— Това далеч не е достатъчно. До този момент така и не знаем какво да мислим за вас.
— Лесно бихте могли да го узнаете.
— Такова е и намерението ни. При всички случаи трябва да знаем дали да гледаме на вас като на приятел или като на враг.
— Само като на приятел! Не ви ли направи впечатление, че съм посветен в тайните ви?
— Наистина изглежда така, сякаш знаете някои неща:
— Някои неща? Ба! Аз знам всичко! Ландола поклати невярващо глава.
— Като е тъй — отвърна той, — избройте го това всичко, дето го знаете!
— Ще го чуете — захвана старият усмихнато.
— Някоя си Мария Хермоес и някакъв си Педро Арбелец трябвало да придружат едно момче. В Барселона хлапето било подменено със сина на някой си Гаспарино Кортейо и някоя си Клариса.
— Мътните да го вземат, кой ви го е издрънкал? — запита Кортейо.
— Ще научите. Тоя подставен Алфонсо бил възпитан в Мексико от граф Фернандо. Но, нека бъда кратък! Известно ми е всичко! Мнимата смърт на графовете Мануел и Фернандо, престоят на последния в Харар, намесата на онзи Стернау, женитбата му с Розета, великолепното пътуване до острова в океана, спасението от един немски капитан, за всичко това съм осведомен.
Двамата слушатели не съумяваха да потиснат гнева си. Те се спогледаха. Накрая Ландола подпита:
— Но я кажете, сеньор, откъде ги знаете тези неща?
— Значи признавате, че отговарят на истината?
— Така е за жалост.
— За жалост? О-о, скоро ще разберете, че съм бил въвлечен в тайната само от ваша полза. Дон Пабло и доня Хосефа ми разказаха всичко.
— Тези двамата значи! Как стана това?
— Е, каква неблагоразумна политическа роля играеха, бездруго ви е известно. Бяха интернирани от страната. Главите им бяха заложени в играта. Тъй като не пожелаха да съблюдават повелята, си търсеха някое надеждно скривалище и…
— Намериха ли го? — рязко запита Кортейо.
— Да. При мен в Манастира.
— Слава Богу! — отдъхна нотариусът. — И се намират тук!
— Именно.
— Това ми бе голяма грижа на сърцето. Мога ли да поговоря с тях?
— Разбира се, сеньор.
— Тогава ги доведете, но бързо!
— Само не толкова темпераментно, сеньор! — предупреди докторът. — Не бива да ги водя в тая стая. Да не мислите, че живея в Манастира сам? Никой не бива да зоподозре присъствието им.
— Ах, значи са толкова добре скрити?
— Толкова добре, че никой освен мен не ги вижда.
— Каде?
— Под земята.
— Пфу, дяволска работа!
— Другояче не върви, сеньор. Освен това не си представяйте нашето подземие толкова ужасно. Те имат в изобилие всичко, но за съжаление и скука.
— В това отношение ние вече ще помогнем. Но кажете, как стана тъй, че двамата ви посветиха в тайната?
— Много просто. Кортейо бил принуден да бяга с дъщеря си. Моят племенник се числеше към привържениците му, бил се на негова страна и спасил него и дъщеря му от смърт. Подпомогнал ги в бягството и ги доведе при мен. Аз взех дон Пабло и доня Хосефа под моя защита и ги скрих от преследвачите. Те бяха принудени да ги назоват, за да знам как да действам в дадена ситуация.
— Кои бяха преследвачите? — намеси се Ландола.
— На първо място ще спомена неговите политически противници, което ще рече всички привърженици на Хуарес и император Макс, отделно французите. Но те далеч не бяха най-опасните. Несравнимо по-опасни бяха личните му врагове: Стернау, Мариано, Бизоновото чело, Мечешко сърце и всички останали от тайфата им. Вашият брат реши да ми окаже доверие и ми разказа всичко. И добре стори.
— Напълно вярвам — произнесе Кортейо, като протегна ръка на стария. — Благодаря ви! Можете да бъдете сигурен, че ще се постараем на дело да покажем признателността си към вас.
— А Стернау и другарите му къде се намират? — поинтересува се Хенрико Ландола.
— О, немного далеч — усмихна се старият.
— Навярно в Главната квартира на Хуарес?
— Не, в моята.
— Във вашата? Как да се разбира това? Да не искате да кажете в Манастира?
— Точно така!
— Каквоо! — провикна се Кортейо, подскачайки. — Те се намират тук?
— Действително!
— Значи пленени?
— Да.
— Благодарности, хилядократни благодарности, отправени към Сатаната! Кой я свърши тая майсторска работа?
— Аз, сеньорес — заяви гордо старият и направи обстоен доклад за събитията.
— Великолепно! — ликуващо възкликна Гаспарино Кортейо. — Можем ли да слезем и да ги видим?