— То се подразбира, сеньор. След като поздравите близките си, ще ви покажа пленниците.
— Ах, какво удовлетворение ще бъде! Какво ли ще кажат, като ме видят?
— И мен — скръцна зъби Ландола.
— Радостта сигурно от всички страни ще е много голяма — изхили се старият.
— Та, я кажете, кои са персоните, които държите в плен! — Хиларио изброи, като спомена на гостите си и присъствието на Малкия Андре, който единствен им бе непознат. Ландола сведе замислено поглед.
— Всичко това е много добре. Вие сте си свършил чудесно вашата работа, само че за съжаление то не е достатъчно. Крайно необходимо е също така да не остане никакъв свидетел. Който е посветен в тайната за Стернау, Мариано, граф Фернандо или кой да е друг, за нас е не по-малко опасен от самите тях.
— Всички те трябва да изчезнат, всички — изказа съгласието си Кортейо.
— Какво означава всички? — попита докторът озадачен.
— Да помислим — рече Ландола. — Най-напред Ема и Каря — двете жени, които бяха с тях на острова. После иде ред на Педро Арбелец и дъртата Мария Хермоес. Следва да се поразузнае също какво се е случило във форт Гуаделупа. Всеки или всяка, на които са станали достояние нещата, също така трябва да умрат.
— Значи при всички случаи отново се отваря много работа — подметна Хиларио.
— Така е. Но с това за жалост не се изчерпва всичко. По-нататък се касае да се изправи една ваша грешка, сеньор.
— Каква?
— Че пратихте оня Грандприз!
— Оня ли? О, той не знае нищо! От мен и дума не е научил.
— Може и така да е, но беше при нас, прозря ни и сетне ни издаде.
Тази вест бе лъжа. На Ландола му хрумна да погуби по тоя начин заварения си брат.
— Издал ви е? — запита старият. — В какъв смисъл?
— Ще чуете — отговори Ландола. — В Германия живеят лица, които изглежда също знаят всичко…
— А-а — прекъсна го Хиларио, — досещам се кои. Графиня Розета и всички близки на тия Стернау и Унгер.
— Правилно. С тези хора по-късно ще си оправим сметките. Синът на кормчията Унгер е дошъл насам да разбули тайните ни заедно с някакъв човек, наричан Лешоядовия клюн и още един друг. Нашето намерение бе да сложим подходящи тленни останки в празния ковчег на стария граф. Имахме нужда от трети и тъй като бяхте пратил тоя Грандприз, помислихме, че можем да му се доверим…
— Каква непредпазливост! — ядоса се старият.
— За жалост! Но нещата вече не могат да се променят. Взехме ние едни кокаляци от друга гробница и тъкмо стигнахме до тая, в която лежеше ковчегът на графа, бяхме нападнати.
— Колко добре, че ви виждам тук! — натърти старият.
— Как тъй?
— Е-е — ухили се Хиларио, — ами това е най-доброто доказателство, че сте офейкали.
— Така е. Но сега нещата са известни на цялата столица. А ония проклети типове Унгер и спътниците му ще ни следват насам.
— И откъде пък ще знаят, че тук е била целта ви?
— От Грандприз, това се разбира от само себе си.
— Неприятно наистина! — изръмжа докторът. — По тоя начин мога да изпадна в лошо положение. Тия хора при всички случаи трябва също да изчезнат!
— Да, после ще е късно. Освен туй има още един, когото бяхме забравили — оня проклетник сър Хенри Дридън.
— Ах, англичанина? Правилно! — съгласи се старият.
— Но къде ли може да се намира?
— Като пълномощник на Англия най-вероятно принадлежи към свитата на Хуарес.
— Тогава неговият ред ще дойде по-късно. За момента изглежда хасиендата е гнездото, в което са се събрали повечето наши оси. То трябва да се обере.
— Много трудно ще се уреди — отвърна докторът. — Хасиендата е с големи измерения и е съградена от камък.
— Какво да правим при това положение?
— Аз зная нещо — обади се Кортейо. — Та нали сте лекар, сеньор Хиларио?
— Какво общо има то с хасиендата?
— Твърде много. Някой ще се отправи с коня си нататък и…ох, не знам дали ще стане играта. Как се готви в една такава хасиенда. Сигурно отделно за различните лица?
Хиларио тутакси усети накъде бие Кортейо.
— Понякога за господарите се готви отделно от вакуеросите и пеоните — отвърна той, — но необходимата за гозбите вода винаги се взема от един голям казан, който е или вграден към огнище, или виси на синджир над открит огън.
— Много добре. Значи моят план е изпълним — някой трябва само да хвърли едно прахче в тоя котел.
Двамата — Кортейо и Ландола — погледнаха към лекаря, изпълнени с очакване. Онзи държеше главата си наведена и не продума нищо.
— Все ще има такъв прашец — подхвърли Ландола.