— Е, да, отрови има достатъчно — ухили се Хиларио.
— Тя трябва да е такава, че при една аутопсия да не може да се установи.
— И такива има. Ха! Идеята не е лоша, но изпълнението нещо куца. Кого би могъл да прати човек?
— Аз няма как да отида — заяви Кортейо.
— Аз също — прибави Ландола. — Ема Арбелец веднага ще ме познае…Хмм — промърмори той, мятайки кос поглед на лекаря. — Май ще се наложи да привлечем външен човек в тайната.
— Абсурд — отговори онзи.
— Значи трябва да иде някой от нас. Какво ще кажете за вас, сеньор Хиларио?
Запитаният поклати глава. Но странна бе наистина усмивката, която така и не съумя да прикрие.
— Или за вас? — отвърна лекарят.
— Аз вече изтъкнах моята причина. Ща ме познаят.
— И аз не мога да се отделя оттук. Не ви ли се намира още някое запасче от оня грим, с чиято помощ променяте лицето си, сеньор Кортейо?
— Да.
— Е, ето кое ще помогне и вие ще можете сами да сключите «сделката»!
— Значи ще ни дадете отровата?
— Да, но тоя въпрос ще обсъдим по-късно. — По чертите му отново заигра мъчително потисната усмивчица. — Сега да се позанимаем с настоящето. Къде сте отседнали? В града?
— Не. Направо в Манастира дойдохме.
— Значи конете ви са още тук? Хм! Само че никой не бива да знае за присъствието ви.
— Ще ни дадете ли подслон?
— С удоволствие.
— При моя брат и племенницата ми? — поиска да знае Кортейо.
— Ще съжителствате съвместно, и то още от днес. Но преди да ви отведа при тях, ще наредя на племенника ми да донесе нещо за ядене. Вие сигурно сте прегладнели от продължителната езда, а аз знам задълженията си към гостите. И тъй, позволете да се оттегля за известно време!
Хиларио тръгна и потърси племенника си Манфредо, комуто даде заръка да се погрижи за посетителите с храна и напитки. Онзи понечи послушно да се отдалечи, за да изпълни поръчението, ала лекарят го спря с ръка.
— Слушай, Манфредо, трябва да ти поставя един въпрос! Старият облегна гръб на ръба на масата и кръстоса ръце на гърдите.
— Години наред ти ми служиш вярно, без да питаш защо искам това или онова. Аз винаги съм бил доволен от теб и дълго мислих как да те възнаградя порядъчно.
— Ще ми бъде приятно! — засмя се Манфредо.
— Не исках да отварям дума, додето не намеря нещо подходящо и достойно.
— И днес най-сетне му бе съдено да се осъществи чрез двамата мъже?
— Да. Заслугата е тяхна.
— И какво е то? — полюбопитства Манфредо. Старият го изгледа с особен поглед.
— Искаш ли да станеш граф?
— Граф? — рече младежът, във висша степен смаян. — Чичо, днес си в много добро настроение!
— Вярно е. Но това, което ти казах, не се дължи на настроение. Та тъй, искаш ли да станеш граф?
— И какъв точно граф ще ставам?
— Този на Родриганда.
— Небеса! Че такива има вече четирима! Двама стари — обявени за покойници, един млад, който иска да стане такъв, ама още не е и друг един млад, който също не е, но всъщност от дълго време минава за такъв.
— Е добре, всички те са под въпрос и ето че ти се явяваш петият, който иска да стане такъв и ще стане!
Хиларио назова имената на своите посетители и проследи хода на целия разговор. В края на изложението Манфредо възкликна:
— Та това е направо необикновено! Какво ще правиш? Надявам се да тикнеш двамата мъже при останалите! Те са си го заслужили повече от всеки друг.
— Правилно. Ще им дам аз полагаемото им се възнаграждение и същевременно ще се погрижа за мен и за теб. Тая работа ще стане още днес. Но от утре ще трябва да поверя затворниците единствено на твоя надзор, тъй като заминавам за хасиендата дел Ерина.
— Ах, за хасиендата? Какво смяташ да правиш там?
— По-късно ще узнаеш. Сега не му е времето да се говори по тоя въпрос.
— Колко време ще отсъстваш?
— Пет-шест дни.
— Дотолкова все ще се погаждам с пленниците.
— О, ще се наложи да опиташ и за по-дълго, защото веднага след връщането си пак заминавам. В рамките на десетина дена трябва да съм в столицата.
— В столицата? — учуди се племенникът. — Каква работа те води там?
— Възложена ми е значителна политическа роля. Кой знае какво ще произлезе от всичко това. Засега съм убеден, че ще е за наше щастие. Аз може би ще стана министър, а ти граф де Родриганда. Какво искаш повече?
— Вси светии, сега започвам да вярвам, че говориш сериозно, чичо! Ама как всъщност смяташ да подхванеш нещата, за да ме направиш граф?
— Много просто. Встъпваш на мястото на истинския граф.
— Който трябваше да е Мариано! А доказателствата?