— Ще ги получим принудително от пленниците, а сетне ще отстраним всички, които биха могли да ни попречат. Остави само чичо ти да се погрижи! Щом тоя Пабло Кортейо можа да направи племенника си граф на Родриганда, на мен сигурно ще се удаде по-леко. Сега върви при двамата, че да не им се стори дълго времето! Когато приключат с храненето, доведи ги долу! Аз ще ви чакам там, накъдето сега отивам, за да направя приготовленията за новите гости.
Хиларио се отдалечи, а Манфредо тръгна да изпълни повелята на стария. След няколко минути се върна при чакащите с поднос студено месо. Двамата бяха изгладнели и здравата си похапнаха. Когато се заситиха, Манфредо нареди:
— Сега ме последвайте, сеньорес! Чичо е вече в подземния затвор, за да ви покаже пленниците. Ще ви заведа при него.
— А какво ще стане с конете ни и другите неща?
— На първо време няма защо да се безпокоим за тях, пък сетне аз ще се погрижа за всичко.
Това «погрижа» означаваше да продаде конете, а багажа да присвои.
Манфредо крачеше напред по безмълвните коридори, а Ландола и Кортейо го следваха, заглушавайки по негово нареждане стъпките си. После заслизаха по едно тъмно стълбище, където Манфредо извади и запали една свещ. Преминаха през няколко подобни на затворнически килии помещения и стигнаха накрая в някакви покои; лекарят чакаше там. Той също държеше запалена свещ.
— Пристигнахте, а? — запита с почтителна любезност.
— Да, както виждате — отговори Кортейо. — Но кажете, да не смятате да прекарваме времето си в такъв зандан?
— Как ви хрумна! Само ви водя при пленниците. Едва по-късно ще отидем до вашето жилище. Елате!
Хиларио закрачи напред, Кортейо и Ландола го последваха, а зад тях тръгна племенникът. Завил зад един ъгъл, Хиларио измъкна от джоба си известната вече гилза, запали я откъм единия край, обърна се и духна силно другия. В следващия миг бе избързал далеч напред, докато племенникът му отскочи назад. Огнена струя прониза въздуха срещу Ландола и Кортейо. Те поискаха да извикат, ала от обгърналата ги пушилка тутакси изгубиха дъх и не успяха да произнесат нито дума. Миг по-късно лежаха на земята в безсъзнание.
Когато Гаспарино Кортейо дойде отново на себе си, главата страшно му тежеше и едва бе в състояние да събере мислите си. Опипа около себе си и за свой ужас констатира, че се намира в някакво изградено от камък помещение, за чийто зид бе прикован с вериги.
— О, Небеса! — извика неволно.
— А, единият се свести! — чу странично напред да казва приглушен мъжки глас.
— Заговори — добави женски, който прозвуча срещу него.
— Кой е тук? — попита Гаспарино.
— Клети затворници като теб — отговори мъжкият глас.
— Двама души ли чух да говорят?
— Аз и дъщеря ми бяхме.
— Ти кой си?
— Един злощастник. Повече не мога да ти кажа, защото не те познавам.
Гаспарино Кортейо още не съумяваше да се ориентира в положението си.
— По дяволите! Защо съм тук? — пожела да знае.
— Затворен си — гласеше отговорът.
— Затворен? Аз? Глупости!
— Попипай зидовете, хвани веригите си!
Кортейо издрънча с веригите и доколкото му позволяваха, разучи пространството край влажния зид. Напипа стомна с вода и къшей сух хляб.
— Свещени Небеса! Но това може да е само шега!
— Шега? О, не, не! Тук долу всичко си е горчива истина. Навремето ние също го сметнахме за шега. Тогава клечахме в една ужасна дупка, докато ни дадоха сетне по-свястна килия. Преди малко бяхме доведени от нея тук, където пак е лошо. Нашият мъчител каза, че ще ни докара компания, която много ще ни зарадва. Компанията сте вие, но къде остана радостта?
— Кой е този, когото наричате свой мъчител? — запита Гаспарино Кортейо.
— Хиларио. Той е и вашият.
— Докторът? О, не, той ми е приятел!
— Приятел ли? Значи и ти си му повярвал, както ние тогава. Не ти ли издуха отровен газ в лицето?
Гаспарино Кортейо все още не бе възвърнал напълно съзнанието си и способността за анализ. Отговори като някой, който се пробужда мъчително от сън. Приглушените гласове му звучаха като от гроб, а и имаше чувството, че самият той лежи в такъв.
— Хиларио не носеше свещ, когато ви докара — продължи онзи, — но разбрах, че бе той с племенника си. Кой си ти?
— Аз също не мога да ти кажа, преди да знам ти кой си. Но като спомена за още някой, кой е още тук?
— Някакъв, когото домъкнаха заедно с тебе и е прикован от дясната ти страна.
— Ах! Трябва да е Лан… — Гаспарино Кортейо се опомни навреме и продължи, поправяйки се: — Да не е моят спътник?
— Той ще е. Ще умрете с него, както и ние. Тук няма светлина, няма живот, няма милост и състрадание. Всичко тук е мъртвило и единственото, което все още храни живот, е неутолимата жажда за отмъщение.