Тогава нотариусът се изправи, доколкото го позволяваха оковите му.
— Тая работа може да се отнася за вас, но не и за мен. Аз не желая и няма да бъда затворник! — Той наблегна веригите и опита да ги разкъса. Не му се удаде, макар и да напрягаше всички сили.
— Пъкъл, Смърт и Сатана! — изруга задъхан. — В такъв случай би трябвало аз да съм плененият, а другите свободни?
— Другите? Кои други имащ предвид?
— Хиларио каза, че държи враговете ми затворени тук долу!
— Да не е сторил както при мен? Моите врагове са също тук долу. Но не мисля, че те или твоите са свободни! Който е пристъпил в тая тъмница, никога вече няма да види светлината на слънцето. Кои са враговете ти?
— И тях не бива да ти откривам. Твоите кои са?
— Аз също не мога да ти ги кажа. Никой не трябва да знае кой съм.
В този момент във влажното помещение се разнесе продължителна въздишка. Ландола се раздвижи. Вървял напред, той пръв бе поел отровата. Ето и защо по-дълго бе лежал в безсъзнание.
— Оох! — простена и се протегна.
Веригите му издрънчаха. Той чу звука и се ослуша.
— О-о-ох! — изстена отново. — Какво…какво…какво е това?
— Хенрико! Хенрико, вие ли сте? — подпита предпазливо Гаспарино Кортейо.
— Хенрико? — запита Ландола морно и провлечено. — Хенрико, да, така се казвам.
— Ах! За Бога, той е! Хенрико, вие ли сте наистина? — Кортейо преднамерено споменаваше само малкото име на Ландола.
— Хенрико? — изпъшка пиратът. — Кой, кой говори тук? Къде…къде съм?
— Аз май съм затворен, вие също.
— Зат…ворен? — изохка отново сред дрънкане на вериги. — А, какво…какво дрънчи тук? Кой ме дър…жи?
— Веригите са това, веригите!
— Веригите ли? Веригите? А-ха! Правилно! Та нали дъртият искаше да ни покаже плен…ниците, Стер…
— Тихо! — прекъсна го бързо Кортейо. — Не споменавайте никакви имена!
Ландола все още не можеше да се съвземе от упойката. Повтори като човек, който е бил хлороформиран:
— Никакви имена? Никак…ви? И защо не, Кортейо? — И ето че все пак спомена име.
— Спри! Стига! — предупреди нотариусът. Но от другата страна бързо долетя:
— Чие има беше това? Кой ме вика? — Гаспарино наостри уши.
— Теб ли? — попита. — Тук никой не вика.
— О, напротив! Това бе моето име. След като той го издаде, можеш да го чуеш и ти. Аз съм Пабло Кортейо.
В същия миг Гаспарино обтегна и напъна веригите, които издрънчаха, а костите му изпукаха.
— Пъкъл, Дявол и Проклятие! — прогърмя гласът му. — Сега разбирам всичко. И знаеш ли кой е тоя, дето спомена името ти преди малко, идвайки в съзнание? Хенрико Ландола.
Отсреща оковите на Пабло задрънкаха — сигурен белег, че е обладан от ужас.
— Хенрико Ландола! — изкряска той гръмко.
— Да, аз съм този! Хенрико Лан. Ландола, капитанът.
— Възможно ли е? И това ли още! — ревна Пабло, тресейки от ярост веригите. — А ти, кой всъщност си ти с когото изпървом говорих?
— Аз ли? Чуй и проклинай земята и всичко що пъка от живот! Моето име е като твоето. Аз съм Гаспарино Кортейо, твоят брат!
Два безумни крясъка се разнесоха — един мъжки и един женски. После отсреща настана тишина. Пабло и дъщеря му бяха изпаднали в несвяст. А от тази страна баламосаните продължиха да дрънчат вериги и беснеят.
7. Френски произвол
Често изглежда, сякаш Провидението е решило да провали благонамерените планове на Доброто и да остави злодея да се изплъзне. Но Божиите пътища не са наши пътища.
След като бе направил визитите си в Мексико сити, Курт Унгер бе възседнал коня и напуснал столицата, придружен от матроса Петерс. Достигнали с бърза езда градчето Тула, те се срещнаха там с Лешоядовия клюн и Грандприз и пътуването продължи. Курт се бе снабдил с хубави карти, а в лицето на двамата ловци притежаваше водачи, по-добри от които не би могло да има. Като преследвани Кортейо и Ландола не бяха поели по пътя, а бяха наели за водач един метис и поради лошите околни и планински пътища напредваха доста бавно. Курт яздеше по шосето, което му даваше възможност да оставя такива разстояния зад себе си, че по всяка вероятност щеше да пристигне в Сантяго преди двамата престъпници. За съжаление тази сметка се оказа погрешна.
На втората вечер Курт и спътниците му достигнаха град Симапан. Тук той се натъкна на войски. Градът бе зает от французи, които се подготвяха да се отправят под командата на един генерал към Керетаро, откъдето да стигнат през Мексико сити във Веракрус за натоварване на кораби. На север от града се бяха разположили императорските войски, които под командването на прочутия с мрачната си слава генерал Маркес на свой ред се готвеха да окупират града след изтеглянето на французите. Но дисциплината бе толкова разхайтена, че цели отряди от тях се отправиха вечерта в града да се побратимяват със своите френски бойни другари. През тази навалица трябваше да си проправя път Курт със спътниците си. Най-добре щеше да е тази нощ да остане да бивакува на открито, ала двамата ловци посъветваха да не го прави. По тоя начин биха попаднали между разпасаните и разюздани отряди, които в града иначе биха избягвали.