— Можете ли да четете, сержантмайор — запита Курт.
— Nom d’un chien! — изруга старият. — Как смеете изобщо да се усъмнявате?
Курт отвърна невъзмутимо:
— Познавах мнозина сержантмайори, които не умееха да четат. Въпреки че бих могъл да поискам да разговарям с вашия командир, ще благоволя да говоря с вас. Ето, камарад, четете!
Той извади паспорта си, който бе изготвен на френски и го подаде на сержантмайора.
— И много ще е разумно — изръмжа старият. — Той го приближи до огъня, за да може да чете по-добре. Но едва свършил, се върна бързо, отдаде чест в права като свещ стойка и заговори, изпълнен с почтителност:
— Извинете, мосю оберлейтенант! Не бих могъл да го зная!
— Трябваше, както е редно, предварително да се осведомите. Къде сте разквартирувани?
— В града.
— При това положение оставам тук. Свободен сте! Старият се обърна стегнато и отмарширува обратно до мястото си, където седна унило. Около него започна да се шепти:
— Защо оня не си тръгна?
— Защото нямаме право да го изгоним. Той е офицер, а аз го навиках. Цяло щастие, че утре потегляме.
— Французин ли е?
— Не, немец, прусак!
— Дяволът да ги отнесе всички тях! Какъв чин има?
— Оберлейтенант.
— Само? Ха!
— Но от хусарската гвардия! И на всичкото отгоре е към Генералния щаб!
Последното вдъхна почит. Но хората все пак ги беше яд, че един стар сержант-майор е ял калай от някакъв цивилен. Събитието бързо се разнесе наоколо. Разлютени, децата на френската слава извървяха нещо като поклоннически пътеки до мястото, където лежеше немецът и до групата, в чиято среда седеше сержантмайорът. Сред тях се дотътри и един драгун, който бе участвал в боеве из северните и западните области на страната. Той се осведоми за прецедента и огледа пътешествениците.
— Sacrebleu[10]! — възкликна изненадано. — Тоя трябва да го познавам!
— Офицера? — заинтересува се сержант-майорът.
— Не другия. Онзи с големия нос! Да ме застрелят, ако не съм заставал срещу него. Видях да падат от куршумите му много наши храбреци. Това бе в сражението при Синко сеньорес[11].
Думите оказаха неимоверно въздействие.
— Какво? Враг ли е? — запита старият.
— Да. Той беше при Хуарес, американски ловец е и се нарича Лешоядовия клюн.
— Значи е шпионин! — обади се някой полугласно.
— Сигурен ли си в твърдението си? — прошепна сержант-майорът на драгуна.
— Сигурен. Ще отида да доведа и Малу, и Ренар. Те се биеха до мен и ще го разпознаят.
— Върви, синко! Стана ми ясно. Един немски офицер в цивилно облекло с някакъв шпионин на Хуарес и още други двама, които вероятно също са шпиони — ето ти улов, по-добър от кой да е.
— После ще дадем на тоя немец да разбере, че трябва да си обира крушите от водата. Но накъде! Ха-ха-ха!
— Тихо! — заповяда старият. — Тези хора не бива да заподозрят какво става, иначе като нищо ще опитат да ни се изплъзнат, а това би било много жалко.
— Да ни се изплъзнат? — попита младокът, който преди туй бе толкова припрян. — Не е възможно.
— Затваряй си човката, момче! — тросна му се старият. — Опознаеш ли някога ловците, тогава ще разбереш какво означава такъв един мъж. Ако Хуарес завоюва отново страната, то ще е само благодарение на дисциплината, издръжливостта и непоколебимата храброст на тези хора.
В този миг се върна войникът с двамата си бойни другари и съобщи:
— Ето това са Ренар и Малу. Нека видят имам ли право или не!
— Да — рече старият, — я огледайте човека отсреща с дългия нос! Вашият камарад спомена, че тоя нос ви е познат.
Двамата солдати последваха подканата. Едва погледнали Лешоядовия клюн и Ренар възкликна:
— Parbleu! Познавам го. Това е Лешоядовия клюн, прочутият американски ловец.
— Той се числи към войските на Хуарес — добави Малу. — Видяхме да падат под куршумите му някои от нашите.
— Какво? Значи го познавате? — запита сержант-майорът, който смяташе за препоръчително при такива случаи да е от сигурен по-сигурен.
— Той е! Няма никакъв начин човек да се заблуди. Който е видял веднъж това лице, за заблуда не може и дума да става, мосю сержант-майор.
— Хмм — изръмжа старият. — Положението на тия хора не е изключено да стане дяволски опасно. Познавате ли още някой от обесниците?
— Не.
— Е, в края на краищата това не променя нещата. Дългът сега ни повелява да сложим ръка на тези хора. Но тая работа трябва да стане с такт, тъй като единият от тях е офицер. Необходимо е да се доложи на генерала. За това ще се погрижа аз, а вие тримата ще дойдете с мен. Останалите не давайте нищо да се забележимо ги дръжте зорко под око!