Във форт Гуаделупа сега бе самотно. Апачите бяха заели за Хуарес граничните райони, а ловците и всички боеспособни мъже, които иначе в празници циркулираха по улиците, бяха последвали запотека. Ето защо нямаше никакво оживление из форта и като някой зъл гост бе отседнала тук скуката.
Беше късен следобед. Резидиля седеше до прозореца на пивницата, където й бе обичайното място и плетеше. Беше малко бледа, ала тази бледнина й придаваше нещо особено нежно и мило. Очите й бяха хлътнали, а на устните се бе отпечатала тиха робкост, което отнемаше нейната жизнерадост, но сякаш я правеше по-красива и женствена.
На другия прозорец седеше Пирнеро. Държеше в ръката си книга, но не четеше, а блуждаеше поглед натам, където слънцето приближаваше земния свят. Той също се бе променил. Главата му сякаш бе по-олисяла. Челото му бе покрито с бръчки, устните бяха стиснати, а очите гледаха помръкнало.
В помещението тегнеше нерадостна тишина, която никой от двамата не желаеше да прекъсва.
Най-сетне старият се прокашля.
— Хм! — обади се той. — Мизерно време! — Резидиля не отговори.
— Ама че мизерно време! — повтори след известно-време. Тя и сега толкова отговори, колкото преди.
— Ее? — викна оня гневно.
— Какво, татко?
— Мизерно време!
— Та навън е чудно хубаво!
Той тутакси извърна лице към нея, изгледа я удивено, като че бе казала нещо непонятно и изръмжа:
— Как? Какво? Хубаво ли било?
— Ами само погледни навън! — подкани красивата девойка със замечтана усмивка.
— Това правих целия ден, но нещо хубаво не видях. Ей къде е слънцето, там дърветата и храсталаците, там пък реката, няколко къщи и птици, но люде не забелязвам. Хора, които де се отбиват при мен и пийнат нещо или да купят едно друго от дюкяна, хора, с които човек може да побъбри, хора, с които да направи някоя сделка!
— А, това ли било! В такъв случай ти давам право, тъй като при нас действително няма никой — каза тя с отсянка на печал.
— Да, никакъв човек, ни един-единствен, нито пък някой зет.
При тези слова Пирнеро метна зорък поглед към дъщеря си. Тя сведе лице и по него се разпростря гъста червенина.
— Е? — подхвърли онзи. — Какво ще кажеш за думата зет? — Лека въздишка долетя откъм мястото на Резидиля. Бащата я остави без внимание и тъй като не получи отговор, подвикна:
— Е-е? Къде ти са пак умът и ушите, а? Какви старания съм полагал, за да се сдобия със зет! Знаеш ли изобщо?
— Да — съгласи се тя, колкото да не влоши настроението му.
— Тук беше онзи Малкия Андре. Един симпатичен, свестен мъж!
— Хм!
— Та какво имаш против? Човекът идеално подхождаше. Беше пивовар и имаше цели торби пълни с нъгитс. После дойде следващият.
Резидиля не попита кого има предвид. Затова той викна към нея:
— Е-ее? Следващият! Знаеш ли кой беше?
— Кого имаш предвид?
— Е, да, да, така е то! Нашего брата хвърля какви ли не усилия да доведе зет, а тя хич и не знае кой и е бил обожателят. Американеца имам предвид, дето пристигна по реката с кану.
— Лешоядовия клюн?
— Да. Той прочут скаут, пратеник на лорда. За носа нямаше какво да се грижиш. Него щяха да наследят дъщерите, а не синовете ти. Така се предават наследствените черти — от баща на дъщеря и от майка на син. А после дойде третият.
Тя сведе още по-ниско глава.
— Е-еее! — изръмжа старият. — Дойде третият! Кой беше той?
— Имаш предвид…Жерар? — изрече тя със запъване.
— Да, разбира се. Той ми беше най-легнал на сърцето. На теб?
— Да — прошушна дъщерята, позабавила се малко с отговора.
— По дяволите! Един прочут ловец! Храбрец! Силен и хубав! И при това нежен като дете и кротък като агне. И богат! Тая пушка с приклад от чисто злато. Знаеш ли само какъв къс издяла от него?
— Та нали присъствах.
— И знаеш ли още как пречука французите там горе в мансардата, макар самият да беше вече полумъртъв! Клетият! Толкова дълго вита между живота и смъртта! Беше ни голяма грижа! Нали?
— О, татко, много голяма!
— Да. Най-после, най-после надеждата бе отново тук. Знаеш ли какво си бях въобразил?
— Да?
— Че той ще ти направи предложение за женитба. — Резидиля предпочете да премълчи.
— Или поне ще се обясни в любов. — И сега не последва отговор.
— Е? — викна Пирнеро. — Нищо подобно не се случи, а?
— Не.
— Нито целувка по ръката или бузата?
— Не.
— Или леко пощипване по ръката или ухото?
— Също не.
— Гръм и мълния! Нима нито веднъж поне не ти помачка дясната или лявата ръка?